Дан Симънс - Олимп

Лицето на Ариел бе съвсем човешко — дълъг тънък нос, пълни устни, изваяни в лека усмивка, черни очи, къдрава коса, спускаща се по раменете на зеленикавобели кичури — ала въздействието на прозрачната кожа и плаващите вътре светлинки пращаше по дяволите всякаква мисъл, че стоиш пред човешко същество.

— Ти си Ариел — каза Харман. Това не беше въпрос.

Фигурата кимна и каза влудяващо тихо:

— О, виждам аз, че Сави за мен ви е говорила.

— Да. Но предполагах, че си… нематериална… нематериален… като проекцията на Просперо.

— Холограма — рече Ариел. — Не. Просперо става материален, когато пожелае, ала рядко му се иска туй. От друга страна, аз, макар мнозина дух да ме наричат отколе, обожавам телесността.

— Защо казваш, че тая ясла ще убие Одисей? — попита Хана. Бе приклекнала до гърка и търсеше пулса му. Харман си помисли, че Никой вече е мъртъв.

Ариел се приближи. Петър зяпаше прозрачната й кожа. Беше отпуснал лъка, но видът му продължаваше да е смаян и подозрителен.

— Туй са ясли, каквито използваше Сави. — Съществото посочи осемте кристални ковчега. — В тях се прекратява или забавя всякаква активност на тялото, туй е вярно, като насекомо в кехлибар или труп в лед, ала тез ясли рани не лекуват, не. Одисей векове наред държеше тук скрит своя хроноковчег. Неговите способности надхвърлят моите познания.

— Какво си ти? — изправи се Хана. — Харман ни каза, че Ариел е аватар на самоосъзнатата биосфера, но не знам какво значи това.

— Никой не знае. — Ариел направи изящен реверанс. — Ще ме последвате ли при ковчега на Одисей?

Съществото ги поведе към витото стълбище, което минаваше през тавана, но вместо да се качи, опря дясната си длан в пода и отвори скрит сегмент, под който се показа друго спирално стълбище, водещо надолу. Стъпалата бяха достатъчно широки, за да пренесат носилката, но въпреки това беше трудно да спуснат тежкия Одисей по стълбището. Петър трябваше да мине отпред при Хана и да държи гърка да не се изхлузи.

Продължиха по зелен коридор до още по-тясно помещение, пропускащо още по-малко светлина, отколкото залата с кристалните ковчези. Харман сепнато осъзна, че не се намират в един от бъкистъклените балони, а в стая от бетон и стомана, очевидно в кулата на Моста. Тук имаше само една ясла, съвсем различна от кристалните саркофази — тази машина беше по-голяма, по-тежка; по-тъмна, ониксов ковчег с прозрачно стъкло само отгоре, където трябваше да се намира лицето на човека. От него излизаха безброй кабели, маркучи, проводници и тръби, водещи до още по-голяма ониксова машина, по която нямаше абсолютно никакви скали и дисплеи. Носеше се остра миризма, която напомни на Харман за въздуха точно преди силна гръмотевична буря.

Ариел докосна една плоскост отстрани на хроноковчега и продълговатият капак със съскане се отвори. Възглавниците вътре бяха изтъркани и избелели, все още запазили отпечатъка на човек точно с ръста на Никой.

Харман погледна Хана. Двамата се поколебаха само за миг, после наместиха гърка вътре.

Ариел понечи да затвори капака, но Хана бързо пристъпи напред, наведе се и нежно целуна Одисей по устните. После се отдръпна и остави съществото да херметизира ковчега. Разнесе се зловещо съскане.

Между ковчега и тъмната машина незабавно засия кехлибарена сфера.

— Какво означава това? — попита Хана. — Той ще оцелее ли?

Ариел сви рамене — грациозно движение на слабички рамене.

— Ариел е последното живо създание, което би могло сърцето на обикновената машина да познава. Ала таз машина определя съдбата на своите обитатели за три завъртания на нашия свят. Хайде, трябва да излезем. Въздухът тук скоро ще стане твърде гъст и отвратителен за дишане. На светло пак, и там ще поговорим като приятни същества.

— Няма да оставя Одисей — заяви Хана. — Щом за седемдесет и два часа ще узнаем дали ще оживее, или ще умре, ще остана при него дотогава.

— Не можеш да останеш — възмутено протестира Петър. — Трябва да потърсим оръжията и колкото може по-бързо да се върнем в Ардис.

Температурата в задушното помещение бързо се покачваше. Харман усети, че по ребрата му под туниката потича пот. Мирисът на гръмотевична буря ставаше все по-остър. Хана се отдръпна от тях и скръсти ръце на гърдите си. Явно възнамеряваше да остане при яслата.

— Тук ще умреш, зловонния тоз въздух охлаждайки с въздишки — предупреди я Ариел. — Но щом желаеш да наблюдаваш на любимия си живота или смъртта, ела насам.