Дан Симънс - Олимп

„Планираме да се прехвърлим, ако ни нападнат — казал Греоги. — Уговорили сме се кой кога заминава и в каква последователност, докато другите ни прикриват в очакване да дойде техният ред. Нямаме намерение да умрем, отбранявайки павилиона“.

Деймън кимнал и отново се прехвърлил в кратера Париж.

Ако бил избрал по-близкия възел в Хотела на инвалидите пред по-далечния в „Предпазливия лъв“, щял да загине. Целият център на града се бил преобразил. Дупката в пространството още била там — от нея струяла слаба слънчева светлина, — ала центърът на самия Париж бил обхванат от син лед.

— Син лед ли? — прекъсна го Ада. — Толкова ли беше студено?

— До него беше много студено — потвърди Деймън. — Но на няколко метра встрани не беше чак толкова зле. Просто хладно и дъждовно. Това всъщност не беше лед, струва ми се, а нещо ледено и кристално, студено, но органично, като паяжини, издигащи се от айсберги, и покриваше старите жилищни небостъргачи и булеварди в сърцето на кратера Париж.

— Видя ли онова… същество… което си зърнал да влиза през дупката? — попита Ем.

— Не. Не успях да се приближа достатъчно. Имаше много войникси. Сградата на „Предпазливия лъв“ — тя се е използвала като някакъв транспортен център, нали разбирате, с релси и площадки за кацане на покрива — гъмжеше от войникси. — Деймън погледна Харман. — Напомни ми за Ерусалим миналата година.

— Толкова много ли бяха? — попита възрастният мъж.

— Да. Имаше и още нещо. Всъщност две неща, за които не ви споменах.

Всички зачакаха. Навън продължаваше да вали сняг. От амбулаторията се разнесе стон и Хана се измъкна от стаята, за да види как е Никой-Одисей.

— От кратера Париж сияеше синя светлина — каза Деймън.

— Синя светлина ли? — възкликна Лоус.

Само лицата на Харман, Ада и Петър показваха, че разбират — Харман, защото преди девет месеца беше ходил в Ерусалим с Деймън и Сави, Ада и Петър, защото бяха слушали разказите за преживяванията им.

— Към небето ли се издигаше, като светлинния стълб, който видяхме в Ерусалим? — попита Харман.

— Да.

— Какви ги говориш, по дяволите? — обади се червенокосата Оулио.

— Миналата година видяхме подобен лъч в Ерусалим — град край пресушения Средиземноморски басейн — отвърна Харман. — Сави, старицата, която беше с нас, каза, че лъчът е направен от… от какво беше, Деймън? От тахиони ли?

— Да, струва ми се.

— От тахиони — продължи Харман. — И че съдържал уловените кодове на целия й народ отпреди последния факс. Оня лъч бил самият последен факс.

— Не разбирам — рече Реман. Изглеждаше страшно уморен.

Деймън поклати глава.

— Аз също. Не знам дали лъчът се е появил със съществото, което видях да влиза през дупката, или някак си е довел това същество в кратера Париж. Но има още една вест — и то лоша.

— Как би могла да е по-лоша? — замя се Пиън.

Деймън не се усмихна.

— Трябваше бързо да се измъкна от кратера Париж — възелът в „Предпазливия лъв“ вече означаваше смърт, навсякъде пъплеха войникси — и знаех, че скоро няма да съмне, затова се прехвърлих по факса в Белинбад, оттам в Уланбат, Чом, Дрид, имението на Ломан, Киев, Фуего, Деви, Сатъл Хайтс, Мантуа и накрая в Кейптаун Тауър.

— За да ги предупредиш ли?

— Да.

— Защо това да е лоша вест? — попита Харман.

— Защото в Чом и Уланбат се бяха отворили дупки — отвърна Деймън. — Общностните центрове са обхванати от син лед. И от двете колонии се издигат сини лъчи. Там е бил Сетебос.

Четирийсетината души в стаята просто се спогледаха. После избухна хор от въпроси. Деймън и Харман обясниха, че на орбиталния остров Калибан им е разказал за своя бог Сетебос, „многоръкия като сепия“.

Попитаха за Уланбат и Чом. Деймън бе видял Чом само от разстояние — растяща паяжина от син лед. В Уланбат, разказа им той, се прехвърлил по факса на седемдесет и деветия етаж на Небесните кръгове и от кръглата тераса видял, че дупката е на километър и половина оттам, над пустинята Гоби, а паяжината от лед свързва ниските външни постройки с долните етажи на Кръговете. Седемдесет и деветият етаж изглеждал над леда — засега.

— Видя ли хора? — попита Ада.

— Не.

— Войникси? — обади се Реман.

— Стотици. Пъплеха навсякъде по ледената паяжина. Обаче в Кръговете нямаше.

— Тогава къде са хората? — прошепна Ем. — Знаем, че в Уланбат имаха оръжия — разменяхме ги с тях за ориз и платове.

— Сигурно са се прехвърлили по факса, когато се е появила дупката — предположи Петър. Ада усети, че младежът влага в гласа си повече убеденост, отколкото изпитва.