Дан Симънс - Олимп

Деймън се повлече надолу към плажа, пусна тежкия арбалет на пясъка и седна до него. Слънцето напичаше! Той смъкна раницата, анорака и ризата. Нещо висеше от джоба на анорака и Деймън го измъкна — беше торинският саван от масата с черепите. Хвърли го на пясъка. Събу си обувките, панталона и гащетата и гол се заклатушка към водата, без да погледне към джунглата, за да се увери, че е сам.

„Майка ми е мъртва. — Тоя факт му подейства като физически удар и му се стори, че пак ще му се пригади. — Мъртва“.

Продължи да крачи към морето, спря на самия бряг и остави топлите вълни да плискат краката му и да измъкват пясъка изпод пръстите му. „Мъртва“. Никога вече нямаше да види майка си, нито да чуе гласа й. Никога, никога, никога, никога, никога.

Седна тежко на мокрия пясък. Беше смятал, че се е примирил с тоя нов свят, в който смъртта бе окончателна. Беше смятал, че е свикнал с гнусотията, когато преди осем месеца се бе изправил пред собствената си смърт на острова на Просперо.

„Знаех, че някой ден трябва да умра… но не и майка ми. Не и Марина. Не е… честно“.

Измъчено се засмя на нелепите си мисли и чувства. Хиляди мъртви след Падането… знаеше, че има хиляди мъртви, защото беше един от пратениците на Ардис до стотиците други възли, бе виждал гробовете, даже бе учил някои общности да копаят гробове и да заравят труповете в тях, за да изгният…

„Майка ми! Дали е страдала? Дали Калибан се е гаврил с нея, дали я е измъчвал и изтезавал, преди да я убие?

Знам, че е бил Калибан. Той ги е убил всичките. Няма значение, че е невъзможно — истина е. Убил ги е всичките, но само за да се докопа до майка ми, да постави нейния череп на върха на пирамидата от черепи, с кичури червена коса, за да ми покаже, че това наистина е тя. Калибан. Развратен шибан копелдак такъв, чудовищен гъзолизец, проклет, скапан…“

Задъха се. Гърдите му просто не искаха да си поемат дъх. Отвори уста, като че ли да повърне пак, но не можеше нито да вдиша, нито да издиша.

„Мъртва. Завинаги. Мъртва“.

Стана, нагази в топлата от слънцето вода и се гмурна, заразмахва мощно ръце и заплува към рифа, където се разбиваха вълните и където беше видял великанското чудовище с акулата в зъбите; усещаше паренето на солената вода в очите си и по лицето си…

Плуването му позволи да диша. Изплува стотина метра до отвора на лагуната към морето и усети, че студените течения го теглят, видя тежките вълни зад рифа, чу прекрасното буйство на плисъка им, почти се поддаде на мамещото го течение, все по-навътре и по-навътре, нямаше Тихоокеански пролом като в Атлантика, тялото му можеше да се носи дни наред, и после се обърна, и заплува към брега.

Излезе от водата, забравил за голотата си, ала не и за безопасността си. Вдигна лявата си длан и задейства далечната мрежа. Намираше се на тоя остров в Тихия океан — едва не се засмя при тая мисъл, тъй като допреди девет месеца, преди да се запознае с Харман, не знаеше имената на океаните, не знаеше дори, че планетата е кръгла, не знаеше за континентите, не знаеше, че океанът не е само един — и каква полза имаше от това, че знае всички тия неща? Никаква.

Но далечната мрежа му показа, че наоколо няма старостилни човеци и войникси. Той отиде при дрехите си и седна на анорака. Загорелите му крака бяха покрити с пясък.

Подухналият откъм сушата вятър подхвана захвърления торински саван и го метна върху главата му. Деймън инстинктивно вдигна ръка и го хвана, разтърси глава и избърса косата си с красиво извезаната тъкан.

После легна по гръб, все още с парчето плат в ръка, и се вторачи в безупречно синьото небе.

„Тя е мъртва. Държах черепа й. — Как бе познал тъкмо тоя череп от стотина — даже с отвратителния кичур къса червена коса? Сигурен беше. — Може би трябваше да я оставя при другите“. Не, не и при Гоман, чието упорство да останат в кратера Париж я бе убило. Да, не и при него. Деймън ясно си представи малкия бял череп, премятащ се към червеното магмено око на кратера.

Затвори очи и потръпна. Мъката имаше физически измерения и бодеше очите му като ланцет.

Трябваше да се върне в Ардис и да разкаже какво е видял — за завръщането на Калибан на земята, за дупката в нощното небе и за грамадното същество, което бе минало през нея.

Представи си въпросите на Харман, Никой, Ада или някой друг. „Откъде си сигурен, че е бил Калибан?“

Сигурен беше. Знаеше го. Между него и чудовището съществуваше връзка, откакто се бяха премятали в почти пълната безтегловност на Просперовия остров. Още от Падането знаеше, че Калибан е жив — че някак си, невероятно, но сигурно е избягал от острова и се е завърнал на Земята.