Дан Симънс - Олимп

Ще ме убият, ако остана тук. Когато бях схоластик и най-вече таен агент на Афродита, оборудван с левитатор, бойна броня, метаморфозна гривна, тазерна палка, шлема на Хадес и всичко, каквото можех да намеря, се чувствах доста неуязвим дори когато се намирах сравнително близо до мястото на сражението. С изключение на стрелите, които са достатъчно смъртоносни на изумителна далечина, в тази война няма кой знае колко средства за убиване от разстояние. Човек подушва потта и дъха на врага си и се оплисква с кръвта му, мозъка и слюнката му, когато забие стоманата — в повечето случаи бронза — в търбуха на неприятеля.

За последните два часа на три пъти едва не бях набучен като на шиш. Първия път от метнато копие, което прелетя над линията на защитниците и едва не ми отнесе топките — скочих, за да го избегна, и когато стъпих в мокрия пясък с разкрачени крака, вибриращата му дръжка ме удари по ташаците. След това стрела близна косата ми, а минута по-късно втора стрела, една от хилядите, засенчващи слънцето, щеше да ме прониже точно в гърлото, ако един аргивец, на когото дори не зная името, не бе вдигнал кръглия си щит и не бе отразил назъбеното отровно острие.

Трябва да се разкарам оттук.

От изгрев слънце ръката ми стотици пъти докосва медальона, но все още не съм се телепортирал никъде. Не зная защо.

Зная, разбира се. Не искам да изоставя тези мъже. Не искам да се излежавам в безопасност в банята на Елена или да стоя на някой близък хълм и да знам, че ахейците, които съм наблюдавал цели десет години, с които съм разговарял и споделял хляб и вино, ще бъдат изклани като пословичния добитък на този окървавен къс от плажа.

Но не мога да ги спася.

Или мога?

Сграбчвам медальона, съсредоточавам се върху едно място, на което съм бил, завъртам златния диск на половин оборот, отварям очи — й виждам, че падам в някаква дълга, дълга асансьорна шахта.

Не, осъзнавам, че не падам — прекалено късно, защото вече съм изкрещял поне два пъти. Намирам се в безтегловност в главния коридор на палубата на „Кралица Маб“, или поне в главния коридор на палубата, където беше личната ми каюта. Но по онова време тук имаше гравитация. А сега само падам и падам, превъртам се в пространството, но така и не рухвам, не успявам да се добера до вратата на каютата или до навигационния отсек на двадесет метра надолу — или нагоре — по коридора.

Двама черни хитинови моравеки от Пояса, войници с вградена черна броня, шипове и подобни на маски глави, се отблъскват от намиращата се наблизо асансьорна шахта, в която няма асансьор, и ме сграбчват за ръцете. Стрелват се обратно към шахтата и осъзнавам, че астровеките могат да се движат при нулева гравитация не само защото са свикнали с нея — тя е съвсем близко до естествената им гравитация в Астероидния пояс, — но и защото в корубите им има вградени почти безшумни дюзи, изхвърлящи разширяващи се струи от нещо, което спокойно би могло да е вода. Каквото и да е горивото, то им помага да се движат уверено и бързо в този безтегловен свят. Без да кажат нито дума, войниците ме изтеглят в шахтата, минаваща по дължината на „Кралица Маб“. Представете си да скочите в празна шахта с височината на Емпайър Стейт Билдинг и ще разберете защо изкрещявам отново — това е единственото нещо, което би направил всеки човек, който е с всичкия си.

Астровеките ме изстрелват на десетки метри нагоре или надолу по отекващата шахта — отекваща, сякаш да отговаря на писъците ми — след което ме изтеглят през нещо като мембрана от силово поле в кипящо от дейност помещение. Макар и да съм надолу с главата, успявам да разпозная мостика. Бил съм тук само веднъж по време на престоя си, но не бих могъл да сбъркам предназначението му — моравеки, които не съм виждал преди, следят триизмерните виртуални контролни пултове, астровекски войници стоят до холографски проекции, разпознавам генерал Бех бин Адее, пъргавия паякообразен век — в момента не се сещам за името му, — а също и странно изглеждащия щурман Чо Ли и Астейг/Че.

Премиер интеграторът без усилия се оттласква в нулевата гравитация и полита към мен, докато двамата войници ме натикват в един метален стол и ме завързват, за да не избягам. Разбирам, че не ме връзват като пленник, а просто стягат коланите на креслото, за да остана на едно място. Това помага — неподвижността ми дава усещане за горе и долу.

— Доктор Хокънбери, не очаквахме да ви видим отново — казва дребният моравек, който е приблизително със същата форма и размери като Манмът, но е направен от различни разноцветни пластмаси, метали и полимери. — Извинявайте за липсата на гравитация. Двигателите са изключени. Мога да уредя да включат вътрешните силови полета, за да се получи разлика в налягането, и да симулирам до известна степен гравитация, но се намираме недалеч от полярния пръстен на Земята и не желаем да проявяваме по-големи промени във вътрешната ни енергия, освен ако не сме принудени.