Дан Симънс - Олимп

Преди да започне бурята, бяха запалили огън. Разбира се, нямаше никакви кренвирши и бонбони от ружи — Харман знаеше какво представляват единствено от книгите, които бе погълнал в Тадж, — но беше изял втората половина от безвкусното си хранително блокче и бе пил вода, докато седяха пред трептящите пламъчета.

Сега пепелта бе подгизнала и сива, дъното на Пролома между скалите се бе превърнало в кал и Харман изведнъж си даде сметка, че обикаля около огъня в търсене на някакъв последен знак от Мойра… може би бележка или нещо подобно.

Нямаше нищо.

Нагласи раницата по-високо на гърба си, нахлупи по-ниско качулката на термокожата, та очилата да застанат на мястото си, изтри ги от влагата и тръгна на запад.

Вместо да изсветлява, с напредването на деня небето ставаше все по-тъмно, дъждът валеше все по-силно и стените вода от двете му страни ставаха все по-високи и угнетяващи. Беше свикнал с илюзията, че не океанското дъно слиза надолу, а вертикалните стени на Прохода стават все по-високи. Продължи да крачи упорито напред. Пътят се спускаше през взривени ридове черна скала, минаваше над дълбоки пукнатини по тесни метални мостове и се изкачваше стръмно по още скални ридове. Макар заради високия хребет водните стени да изглеждаха по-ниски — Харман предполагаше, че дълбочината тук е не повече от шейсет метра, — катеренето бе изтощително и предизвикваше още по-силни пристъпи на клаустрофобия. Скалните стени от двете страни на тясната пътека го караха да изпитва чувството, че около него се затварят стени в стените.

Най-сетне пътят излезе от района на подводните планини и Проломът отново се простря равен и устремен напред. Беше към обяд, макар че това му подсказваше единствено вътрешната времева функция — слънцето се бе скрило и дъждът валеше толкова неистово, че Харман се канеше да си сложи осмозната маска. Все пак преодоляването на трудния терен му помогна да излезе от мрачното си настроение — но само отчасти.

Сега с радост посрещаше скалистите или покритите с корали участъци — океанското дъно, което през сухите дни представляваше приятна консистенция от добре отъпкана почва, сега се бе превърнало в жвакащо блато. Беше следобед по местното време, каквото и да бе то на мястото, където се намираше — някъде южно от Англия. Започна да се уморява, седна на една скала, подаваща се от задържания от силовото поле северен океан, и задъвка дневната си дажба хранително блокче, като от време на време отпиваше хладка вода от тръбичката на хидратора.

Хранителните блокчета — по едно на ден — не го засищаха. Вкусът им бе такъв, какъвто си представяше, че е вкусът на дървените стърготини. Освен това му оставаха само още четири. Нямаше представа какво очакват от него Просперо и Мойра, след като му свършат хранителните припаси — още повече, че му оставаха още седемдесет или осемдесет дни ходене. Пистолетът наистина ли можеше да действа под водата? Ако работеше, можеше ли да убие голяма риба и да я измъкне през силовото поле в Пролома? Изсушените водорасли и дървата, хвърлени от повърхността на океана, вече започваха да се срещат все по-рядко… и как щеше да си приготви теоретичната риба? Запалката беше в раницата му, част от многофункционалната джаджа, включваща сгъваем нож с лъжица и вилица. Освен това имаше и метална купа, която можеше да превърне в тиган, като я докоснеше на подходящите места — но наистина ли трябваше всеки ден да прекарва цели часове в лов на риба?

Забеляза друга скала на около осемстотин метра на запад. Беше огромна, с размерите на някой от назъбените ридове, през които бе минал, и се подаваше от северната стена на Атлантическия океан малко преди сухото дъно на Пролома да се спусне към поредния дълбок ров. Тази скала или коралова колония имаше странна форма. Вместо да пресича Пролома и през нея да бъде прорязан проход, скалата сякаш се спускаше надолу от водата и изчезваше в пясъка и дъното на самия Пролом. Нещо повече — изглеждаше странно заоблена и по-гладка от вулканичния базалт, по който бе вървял през последните три дни.

Беше се научил как да активира телескопичните и увеличителни функции на очилата на термокожата и сега прибягна до помощта им.

Не беше скала. От северната стена на Атлантика се подаваше някакво гигантско, изработено от човешка ръка устройство, забило муцуна в земята. Беше огромно и се разширяваше зад приличащия на глава на делфин нос — смачкан метал, оголени греди, плавни криви, разширяващи се като женски бедра и изчезващи някъде зад силовото поле.