Дан Симънс - Олимп

На гръцки няма израз „пак той“ и Ахил си мисли, че Демогоргон би следвало да го въведе. Ахеецът ни най-малко не се изненадва, че океанидите и безформеният дух в мрака на Тартар разговарят на неговия език. Вярно, странни същества са — всъщност направо чудовища, но дори чудовищата според опита на Ахил говорят гръцки. В края на краищата не са някакви си варвари.

Азия продължава с въпросите си. Гласът й е настоятелен като на двегодишно дете, което току-що се е научило как да поддържа разговор с възрастен, като непрекъснато пита: „Защо?“

— А кой създаде ужаса, лудостта, престъпленията, угризенията, които имат власт огромна над всичко, от връзките във великата верига на нещата до всяка мисъл в ума на човек, и всеки олюлява се под бремето към бездната на смъртта? Изоставена надежда, що превръща се в омраза, презрение към себе си, що е по-горчиво от изпита кръв? Болка, чиято пренебрегната и позната реч е виеща, и пронизителни писъци, ден след ден. И…

Внезапно титанката млъква.

Ахил се надява да е настъпил някакъв тартарски катаклизъм, който ще сложи край на техния свят и ще погълне Азия и двете й сестри, пищящи като полети с мед стриди на мирмидонски пир. Но когато се насилва да отвори очи, вижда, че това е само кръг от ярка светлина, изливащ ослепително бяло сияние в червения сумрак.

Брана-дупка.

Светлината от дупката очертава силуета на нещо, което изобщо не прилича на човешко същество. Оформено е грубо като човек, но е съставено от метални сфери не само на мястото, където би трябвало да е главата, но и сфери за тялото, сфери за разперените ръце, сфери за несигурните крака. Само стъпалата и дланите, обвити в някакъв по-светъл от бронза метал, изглеждат смътно човекоподобни.

Нещото приближава и от по-малките сфери, играещи ролята на рамене, проблясват две ослепителни светлини. Червен лъч с дебелината на копие за мятане излиза от дясната му ръка, играе по сестрите океаниди, и те цвъртят и пукат, залитат назад, нагазвайки през лавата, очевидно незасегнати от червения лъч, но закриват лица и очи от болезнената бяла светлина от брана-дупката.

— Мамка му, Ахиле, тук ли смяташ да се излежаваш?

Хефест. Сега Ахил вижда, че металните сферични мехури са всъщност някакъв защитен костюм с облечени в метал обувки и ръкави с тежки ръкавици, появяващи се от веригата кълбета. На гърба му има някакъв димящ и свистящ дихателен пакет, а горната сфера е прозрачна като стъкло; Ахил вече може да различи грозното брадато лице на бога-джудже в отразената светлина от прожекторите на раменете и ръчния лазер.

Мъжеубиецът успява слабо да изписука.

Хефест се разсмива. Гадният звук се усилва от говорителите на скафандъра му.

— Не си падаш по тукашния въздух и гравитация, а? Добре де. Влизай в това нещо. Нарича се термокожа и ще ти помогне да дишаш.

Богът на огъня и занаятите хвърля някаква невъзможно тънка одежда на камъка до Ахил.

Героят се мъчи да се размърда, но въздухът го изгаря и отвътре, и отвън. Може само да мърда едва-едва, да кашля и да драйфа.

— Ох, да си го начукам — казва сакатият бог. — Май ще трябва да те обличам като бебе. Точно от това се страхувах. Лежи кротко и стига си пискал. Не сери и не драйфай върху мен, докато не те съблека и не те преповия в това чудо.

След десет минути, с мозайката ругатни на Хефест, висящи във въздуха като блестящите пари от вулканите, Ахил е на крака върху твърдата скала до бога-занаятчия, облечен в златната термокожа под доспехите си, и диша без усилия през прозрачната мембрана на качулката — богът-джудже я е нарекъл осмозна маска, — размахва проядения си от киселината щит и все така блестящия си меч и гледа нагоре към извисяващата се, но все ще неразличима маса на Демогоргон. Отново се чувства неуязвим и е доста вбесен. Надява се от все сърце океанидата Азия отново да започне да задава безкрайните си въпроси, за да има повод да я изкорми като риба.

— Демогоргон — извиква Хефест, като използва усилвателя, вграден в приличащия на аквариум шлем, — вече сме се срещали, преди повече от деветнайсет столетия, по време на войната на олимпийците с гигантите. Наричам се Хефест…

— ТИ СИ ХРОМИЯТ — избоботва Демогоргон.

— Да. Колко мило, че помниш. Двамата с Ахил дойдохме в Тартар, за да намерим теб и титаните — Кронос, Рея и всички Древни — и да ви помолим за помощ.

— ДЕМОГОРГОН НЕ ПОМАГА НА ПРОСТИ БОГОВЕ И СМЪРТНИ.

— Разбира се, че не. — Гласът на Хефест стократно се усилва от говорителите в скафандъра му. — Мамка му. Ахиле, искаш ли ти да се заемеш? Да говориш с това нещо е като да се разправяш със задника си.