Дан Симънс - Олимп

„Всеки тийнейджър би могъл да използва тази функция, за да предотврати нежеланите ерекции“ — помисли си Харман и си даде сметка, че наистина е похотлив дъртак.

„Е, всъщност не чак дъртак“ — помисли си. Медицинският монитор му бе разкрил, че има тялото на среден тридесет и една годишен мъж, който леко не е във форма.

В мисления му списък се носеха и други функции — подсилено съпричастие, усъвършенствано възприемане и още една, която нарече берсерк-функция — временен прилив на адреналин и всички други физически и увеличаващи силата способности, вероятно с цел да се използват като последно средство в борба или ако ти се наложи да вдигнеш тон-два. Освен вече използваната възпроизвеждаща функция, с която направо си бе прекалил, Харман видя, че възпроизвежданата информация се вкарва чрез споделящата функция на някой друг. Имаше също функция, която можеше да постави тялото му в нещо като хибернация и временно да забави всичките му жизнени процеси до точката на спирането. Досети се, че тази способност не е бърз начин да подремне, а е проектирана да се използва с нещо като кристалния шкаф в Тадж Мойра, ако на човек му се наложи да остане жив, но в инертно състояние за продължителен период — в случая с Мойра много продължителен период — без неизбежните рани от залежаване, мускулна атрофия, плитко дишане и другите странични ефекти при обичайното изпадане в безсъзнание. Харман веднага разбра, че истинската Сави многократно е използвала тази функция в хроноковчега си в Голдън Гейт при Мачу Пикчу и на други места, за да оцелее през четиринадесетте столетия криене от войникси и постчовеци.

Имаше и още много други функции, някои от които неописуемо интересни, но нужното за изучаването им съсредоточаване отново събуждаше главоболието му. Фотолуминесентното блещукане на фитопланктона в горните слоеве на Атлантика приличаше на северно сияние в уморените му очи.

Небето над океана бе изпълнено със светлина — този път не от удрящите морето мълнии, а от прескачащите в облаците искри, безшумни експлозии, разкриващи фракталната сложност на сякаш подпалените отвътре кипящи валма. Тези импулси и експлозии на светлина не се съпровождаха от никакъв звук: до дъното на Атлантическия пролом не достигаше и най-малкият намек за буря, затова Харман постави ръце под тила си и се наслади на светлинното шоу, като оцени и ефекта от мълниите върху все още бушуващата океанска повърхност.

Модели. Навсякъде модели. Всичко в природата и вселената танцуваше на ръба на хаоса, отложен от фракталните граници и милиардите скрити алгоритми и протоколи, изпълващи и най-малкото взаимодействие, но въпреки това красиви — о, и то колко красиви. Осъзна, че има най-малкото една функция, която не е изследвал и която може да му изясни повечето от тези модели много по-добре от възможностите на обикновените човешки усещания и чувства. Тя обаче най-вероятно изискваше връзка със спътниците и бе забранена, а освен това… Харман не се нуждаеше от генетично усъвършенствана способност, за да се наслади на чистата красота на това безмълвно представление насред Атлантика, което сякаш се поставяше специално за него.

Лежеше на дъното на Пролома с ръце под тила и тихо се помоли за Ада и неродения си син или дъщеря — когато активираше функциите си, тя щеше да узнае какъв е полът на детето им. Искаше му се да е с нея в този момент. Молеше се на Бог, за когото никога не се бе замислял — на Мълчаливия Бог, от когото Сетебос и неговият лакей Калибан се страхуваха най-много, ако можеше да се съди по думите на чудовището на острова на Просперо. Молеше се само любимата му Ада да е добре и да е жива и щастлива, доколкото можеха да позволят ужасните събития напоследък и раздялата им.

Докато заспиваше, чуваше силното хъркане на Мойра. Усмихна се, докато се унасяше. Хиляда години постижения в наноклетъчното и ДНК инженерството не бяха избавили постчовеците от хъркането. Но, разбира се, човешкото тяло на Сави бе онова, което…

Заспа по средата на мисълта си.

На Ахил му се иска да е мъртъв.

В Тартар въздухът е толкова зловонен и плътен, дробовете му така изгарят, очите му така се пълнят със сълзи и болят толкова силно, кожата и вътрешностите му сякаш са готови едновременно да имплодират и експлодират от грамадното налягане, чудовищната океанида, която го мъкне, го е стиснала толкова силно за ребрата с грамадното си ръчище и изгледите за бъдещето изглеждат толкова шибано неясни, че му се иска просто да пукне и да сложи край на всичко това.