Дан Симънс - Олимп

— Откъде знаеш толкова много за Сетебос и неговите… въшки? — попита Ада.

Никой поклати глава, сякаш точно в момента това не бе чак толкова важно.

„И кога ще започнеш да се отнасяш към сладката Хана с любовта и вниманието, което заслужава, нерез такъв?“ — помисли Ада.

— Никой искаше да ни каже… да ни помоли… за нещо важно — каза Деймън. Изглеждаше объркан.

— Трябва ми аероскутера — каза Никой.

Ада примигна.

— Къде ще ходиш?

— На пръстените — каза Никой.

— За колко време? — попита Ада. „Не можеш да вземеш аероскутера!“ — мислеше си и знаеше, че Деймън мисли същото.

— Не зная — каза Одисей със странния си акцент.

— Е — започна Ада, — и дума да не става. Не можеш да го вземеш. Трябва ни, за да се измъкнем оттук. Трябва ни, за да ловуваме. Трябва ни за…

— Трябва да взема аероскутера — повтори Никой. — Той е единствената машина на континента, която може да ме откара горе, а нямам време да летя до Китай или другаде, за да търся друг. А калибаните вече сигурно са направили Средиземноморския басейн недостъпен.

— Е — отново каза Ада и усети нотката на твърдоглавия инат, който понякога подсилваше гласа й, — не можеш просто така да вземеш аероскутера. Всички ще измрем без него.

— Точно сега това не е чак толкова важно — каза сивобрадият воин.

Ада понечи да се разсмее, но просто зяпна с полуотворена от изумление уста.

— За нас е важно, Никой. Искаме да живеем.

Той поклати глава, сякаш Ада не го разбираше.

— Никой на тази планета няма да оживее, ако не се добера до пръстените, и то още днес. Аероскутерът ми трябва. Ако мога, ще го върна или ще ви го пратя обратно. Ако ли не… е, няма да има значение.

На Ада й се искаше да бе взела иглената си пушка. Погледна към оръжието на Деймън — преметнато небрежно на рамото му. Никой като че ли не носеше оръжие, но Ада знаеше колко е силен.

— Аероскутерът ми трябва — повтори Никой. — Сега. Веднага.

— Не — каза Ада.

Многоръкото сираче в Ямата ненадейно издаде някакъв виещ, сумтящ и кашлящ звук, който завърши с нещо силно наподобяващо човешки смях.

Някъде далеч над тях вилнееше буря. Пръстените и звездите отдавна бяха изчезнали и мълниите осветяваха вертикалните стени вода и неприлично бледата цепнатина на Пролома, простиращ се толкова надалеч на изток и запад, че кратките проблясъци не бяха в състояние да разкрият огромните му размери.

Сега обаче проблясъците на мълниите се застъпваха и бурята отекваше по коридора в енергийно задържаната вода. Харман лежеше по гръб в тънкия като коприна спален чувал и гледаше издигащите се и бушуващи безкрайно високо вълни. Гърчещите се облаци профучаваха само на метри над тях. И макар черните дълбини на височина сто и петдесет метра от двете му страни да оставаха спокойни, Харман ясно различаваше бурните пластове далеч над главата си. Вълнуваха се и фуниевидните мостове — не успя да намери по-добро име за прозрачните тръби, конуси и тунели от енергийно задържана вода, свързващи двете части на Атлантика северно и южно от Пролома. Мойра ги наричаше просто „канали“. Един такъв фуниевиден мост на шейсет метра над сухото дъно на Пролома се появи под светлината на мълния на около осемстотин метра западно от малкия им лагер, втори — километър и половина на изток. И двата водни тунела кипяха от активност. Огромни количества бяла вода се прехвърляше от едната страна на Пролома към другата. Харман се зачуди дали по време на бури не се прехвърлят по-големи количества вода. Със сигурност в момента над тях се стоварваше повече вода — изместващите се енергийни стени не позволяваха на високите вълни да се втурнат в Пролома и да ги удавят, но отгоре непрекъснато се сипеха пръски и се стелеше постоянна мъгла. Горните дрехи на Харман бяха прибрани в раницата, която се оказа напълно водонепроницаема, както и невероятно тънкият спален чувал, но той беше свалил осмозната маска на качулката на термокожата си и лицето му бе влажно. Всеки път, когато облизваше устни, усещаше солен привкус.

Мълния удари дъното на Пролома на стотина метра от тях. Трясъкът на гръмотевицата бе толкова силен, че го заболяха кътниците.

— Не е ли по-добре да се махаме? — изкрещя на Мойра, която също носеше термокожата си. Беше се съблякла чисто гола и навлече костюма направо пред него, без капка свян, сякаш бяха любовници. Което си бе самата истина, даде си сметка Харман и се изчерви.

— Какво? — извика Мойра. Гласът й потъваше в грохота на вълните и рева на бурята.