Дан Симънс - Олимп

— Елиън и останалите с вас ли бяха? — попита Боуман.

Хана поклати глава, отпи от кафето си и обгърна с длани тенекиеното канче, което сякаш й даваше цялата необходима топлина.

— Наложи се да спрем на брега, след като прекосихме морето Истъм. Там имаше факс възел и селище… мисля, че си ходила, Ада — Хъджис Таун. Там беше онзи пластобетонен небостъргач с бръшляна.

— Ходих на едно празненство по случай нечия трета двайсетилетка. — Ада си спомни изгледа към морето от терасата на върха на кулата. Беше съвсем млада, нямаше петнайсет. Горе-долу по онова време се запозна с дундестия си „братовчед“ Деймън. Спомни си събуждането на чувствеността си — стана точно тогава.

Елиън се окашля. Имаше сиво-синкави белези по лицето и ръцете и дрехите му приличаха на парцали, но въпреки това силният му авторитет се усещаше от всички.

— В общността бяхме повече от двеста — с тих, но дълбок глас каза той. — Войниксите ни атакуваха преди месец. Нямахме оръжия. Но основната кула на Хъджис Таун е висока и не можеха лесно да се покатерят по нея. Нещо във външната облицовка им пречеше да се закрепят и да пълзят нагоре, а терасите са издадени и лесно се отбраняват. Барикадирахме стълбите — естествено след Падането захранването на асансьорите прекъсна — и използвахме за оръжия какви ли не подръчни средства — инструментите на слугите, железни лостове, самоделни лъкове и стрели, всичко. Войниксите в крайна сметка нахлуха, но ние петимата успяхме да се доберем до факс павилиона, прехвърлихме се в търсене на помощ, преди факсът да спре да работи, и накрая се озовахме на покрива на кулата Хъджис, заобиколени от петстотин войникси. Изкарахме пет дни без храна и вода и тогава летящият сал на Никой и Хана се появи над Залива.

— Наложи се да изхвърлим още храна и медикаменти и дори по-голямата част от оръжията и амунициите, за да намалим теглото си — притеснено каза Хана. — И се наложи да кацаме още три пъти, за да поправяме машината. Но в крайна сметка се добрахме дотук.

— Откъде навигационната система е знаела как да открие Ардис? — попита Кейсман — винаги се бе интересувал от машинариите.

Хана се разсмя.

— Не знаеше. Едва успя да открие земята, която Одисей нарича Северна Америка. Именно той ни доведе тук. Отначало следваше една голяма река, която нарича Мисисипи, след което пое по нашата река Ардис, която пък наричаше Лийнока или Охайо. Накрая видяхме огъня ви.

— Значи сте летели и нощем? — попита Ада.

— Налагаше се. В горите на юг има много динозаври и саблезъби тигри и е рисковано да се каца за дълго време. Редувахме се, когато Одисей трябваше да дремне. Почти не е мигнал през последните седемдесет и два часа.

— Изглежда… добре — каза Ада.

Хана кимна.

— Възстановителната ясла излекува повечето от нанесените му от войниксите рани. Добре направихме, че го откарахме на Моста. Иначе щеше да умре.

Ада замълча. Мислеше си как това решение бе откъснало Харман от нея.

Хана сякаш прочете мислите й.

— Търсихме Харман, Ада. Одисей бе сигурен, че Ариел го е телепортирал някъде далеч. Телепортирането е нещо като прехвърлянето по факса, само че някак си по-мощно, така го правят боговете от торинската драма. Макар Одисей да бе убеден, че Харман е отмъкнат на някакво много далечно място, претърсихме руините на Мачу Пикчу под Голдън Гейт и дори околните реки, водопади и долини. Нямаше и следа от него.

— Още е жив — простичко каза Ада. Докато го казваше, докосна закръгления си корем. Винаги го правеше. Това бе не само част от връзката й с Харман, но и сякаш потвърждаваше, че интуицията й не я лъже. Почти сякаш нероденото й дете знаеше, че Харман е все още жив… някъде.

— Да — каза Хана.

— Видяхте ли други общности около възлите? — попита Лоус. — Други оцелели?

Хана поклати глава. Късата й коса беше пораснала.

— Спряхме при два други възела между Хъджис Таун и Ардис — каза момичето. — Малки населени места — Лив Оук и Хълманика. И двете бяха опустошени от войниксите. Бяха останали само руини и човешки кости, нищо друго.

— Колко души според теб са измрели там? — тихо попита Ада.

Хана сви рамене и допи последната глътка от кафето си.

— Не повече от четиридесет или петдесет общо. Не е като катастрофата — каза тя с лишен от емоции тон, характерен напоследък и за всички оцелели в Ардис, и се огледа. — Имам чувството, че нещо тормози ума ми като лош спомен.

— Малкият сетебос — каза Ада. — Иска да влезе в умовете ни и да се измъкне от Ямата.