Дан Симънс - Олимп

Последните мъже и жени, които щяха да напуснат Ардис — Ада имаше твърдото намерение да е последната жена, — трябваше да убият изчадието на Сетебос. Тогава войниксите щяха да нахлуят като обезумели скакалци, но останалите оцелели щяха да са на острова в безопасност. В безопасност поне за няколко часа, мислеше си Ада.

Можеха ли войниксите да плуват? Всички бяха преровили спомените си в опит да открият случай някой от робите им войникси да плува в миналото, преди небето да се стовари отгоре им, преди Харман, мъртвата Сави и Деймън да унищожат булаторията и острова на Просперо. Преди края на глупавия им свят на безкрайни празненства, прехвърляне по факса и безопасност. Никой не бе сигурен дали е виждал плуващ войникс.

Но дълбоко в сърцето си Ада знаеше. Войниксите можеха да плуват. Ако се наложеше, можеха да вървят по дъното на реката, под цялата тази вода и през бързото течение. Щяха да се доберат до малкия остров на хората, щом бебето сетебос умреше.

И тогава оцелелите, ако изобщо имаше такива, трябваше да бягат отново. Но къде? Ада бе за Голдън Гейт на Мачу Пикчу, тъй като добре си спомняше разказа на Петър, че струпалите се там войникси не успели да стигнат до зелените екологични мехури, струпани на гроздове по кулите и въжетата на висящия мост. Но повечето от останалите не искаха да отиват на място, което никога не са виждали — беше прекалено далеч, щеше да им е нужно прекалено много време, за да стигнат дотам, и щяха да се озоват затворени в стъклена сграда високо над нищото, заобиколени отвсякъде от войникси.

Ада им бе разказала, че Харман, Петър, Хана и Никой-Одисей бяха стигнали до моста за по-малко от час, като се бяха втурнали нагоре в покрайнините на космоса и след това се бяха гмурнали обратно в атмосферата над южния континент. Беше им обяснила, че аероскутерът все още пази в паметта си летателния план и че пътуването до Голдън Гейт ще продължи само няколко минути по-дълго, отколкото прехвърлянето до скалистия остров.

Но въпреки това те все така не искаха да опитат. Все още не.

Ада и Деймън обаче продължаваха да кроят планове за тази дълга евакуация.

Внезапно над тъмните дървета на югозапад се разнесе звук — нещо като трещене и съскане.

Деймън мигом смъкна пушката от рамото си и изкрещя:

— Войникси!

Ада прехапа устна. За миг забрави сетебоса в краката си, телепатичните му увещания потънаха в истинския звук. Някой при огъня удряше предупредителната камбана. От големия заслон със залитане заизлизаха хора и закрещяха на другите да се събудят.

— Не мисля. — Ада трябваше да вика, за да я чуе Деймън сред врявата. — Не ми прилича на войникси.

Когато камбаната млъкна и виковете стихнаха, шумът зазвуча по-ясно — металически, стържещ механичен шум, различен от почти беззвучните скокове и шумоленето на атакуващите войникси.

След това се появи светлина — лъч на прожектор от небето, само на тридесет метра височина, който освети голите клони, замръзналата и почерняла от огъня трева, палисадата и смаяните часови на грубите бастиони.

Аероскутерът нямаше прожектор.

— Разпръснете се! — изкрещя Деймън на насъбралата се тълпа. — Прикрийте се!

Ада оцени реакцията му. Каквото и да идваше към тях, нямаше нужда да му се помага със скупчването им като тлъсти безмозъчни жертви, ако пришълецът имаше враждебни намерения.

Бръмченето и стърженето станаха толкова силни, че заглушиха дори обезумелия звън на камбаната — някой отново бе започнал да я бие, съвсем ненужно.

Вече го виждаше — нещо механично и летящо, нещо много по-голямо от техния аероскутер, но също така много по-бавно и непохватно, и не приличаше на гладкия овал на тяхната машина, а представляваше два тежко движещи се кръга. Прожекторът бе разположен в предния. Устройството се друсаше и накланяше, сякаш всеки момент щеше да се разбие, но успя да прелети над ниската палисада — часовият се хвърли настрани — и заора по замръзналата трева недалеч от Ямата, издигна се отново във въздуха и тежко кацна.

Затичаха към машината: Ада — доколкото й позволяваше състоянието й и с факела в ръка, а Деймън с вдигната пушка, насочена към тъмните фигури, които тромаво се измъкваха отвътре.

Бяха хора — седем, както бързо ги преброи Ада. Видя непознати лица, но последните двама — онези, които заемаха местата при контролния панел на машината в предния метален диск, бяха Хана и Одисей — или Никой, както бе помолил да го наричат през последните няколко месеца, преди да го ранят и да го отнесат на Моста.