Дан Симънс - Олимп

След миг Ада и Хана се прегръщаха и плачеха. Хана хълцаше почти истерично. Когато спряха да се погледнат, момичето ахна.

— Ардис Хол? Къде е? Къде са всички? Какво се е случило? Къде е Петър?

— Петър е мъртъв — каза Ада и усети колко безизразно прозвучаха думите й. Прекалено много ужаси се бяха случили за прекалено кратко време. — Войниксите ни нападнаха малко след като заминахте. Преодоляха стените, използваха камъни като снаряди. Къщата изгоря. Ем е мъртва. Реман е мъртъв. Пиън е мъртва…

Продължи със списъка на старите приятели, загинали по време на атаката и след нея.

Слабичката Хана — на светлината на факлата изглеждаше съвсем кльощава — затисна с длан устата си от ужас.

— Елате. — Ада докосна китката на Никой и отново прегърна приятелката си. — Сигурно сте изгладнели. Елате при огъня. Скоро ще съмне. Ще ни запознаете с приятелите си и ще ви намерим нещо за ядене. Искам да ми разкажете всичко.

Седяха до огъня, докато зимното слънце не се издигна в небето, и говореха с толкова безизразен тон, колкото можеха при подобна ситуация. Ларман бе сготвил гъста каша и сега я нагъваха заедно с последните запаси силно ухаещо кафе, което бяха открили в един от частично изгорелите складове.

Петимата нови — трима мъже и две жени — се наричаха Бимън, Елиън, Стеф, Айяи и Сюзан. Елиън бе водачът им — съвсем плешив, носещ авторитета на годините си, може би почти толкова възрастен, колкото и Харман. Всички имаха превръзки или бяха леко ранени и докато останалите разговаряха, Том и Сайрис се погрижиха за раните им с малкото останали им медикаменти.

Ада бързо разказа на младата си приятелка Хана — която някак вече съвсем не изглеждаше млада — и на мълчаливия Никой за Ардиското клане, дните и нощите на Гладната скала, за неработещия факс възел, струпването на войниксите, излюпването на бебето сетебос и за това как го държат затворено.

— Усетих го с ума си още преди да кацнем — тихо каза Никой. Докато Хана започваше разказа си, плещестият грък с посивяла брада, облечен само в грубата си туника въпреки пронизващия студ, отиде до Ямата и се загледа в пленника.

— Одисей излезе от възстановителната ясла седмица след като Ариел отведе Харман — каза тъмнокосата млада жена със светли очи. — Войниксите продължаваха да се опитват да влязат, но Одисей ме увери, че няма да могат, докато силовото поле с нулево триене е включено. Ядяхме, спяхме… — Хана сведе поглед за момент и Ада разбра, че са правили и други неща освен спането. — Очаквахме Петър да се върне, както бе обещал, но след седмица Одисей започна да се опитва да сглоби парчетата от аероскутери и другите летящи машини, които видяхме в гаража… хангара… каквото и да е. Аз поех заваряването, а Одисей се зае с електрониката и двигателната система. Когато нужните ни части свършиха, отидох да търся из другите мехури и тайни помещения на Голдън Гейт. Одисей успя да накара машината да се издигне малко във въздуха и да се рее в хангара. Сглобена е предимно от частите на две прислужващи летящи машини — въздушни салове, които не са пригодени за пътуване на далечни разстояния. Имахме проблем със системите за насочване и управление. Накрая Одисей трябваше да демонтира част от второстепенния ИИ, който контролираше кухнята на Моста — направо лоботомия на готварската част и на рецептите, но така успяхме да се справим с ориентирането и височината. Доста тромава машина, пътуването с нея не е от най-приятните — все настоява да ни сготви нещо за закуска и ни залива с рецепти.

Ада и някои от останалите се разсмяха. Слушаха десетки хора, сред които Греоги, едноръкият Лейман, Ела, Едид, Боуман и двамата медици. Петимата ранени новодошли, вече из лапал и горещата каша, слушаха мълчаливо. Снегът, който Ада бе надушила преди часове, заваля слабо, не се задържаше на земята. От време на време слънчевите лъчи си пробиваха път през плавно движещите се облаци.

— Накрая разбрахме, че Ариел няма да върне Харман и че Петър и никой от вас няма да дойде да ни вземе, напълнихме сала с припаси — взехме още оръжия, които намерих в една от тайните стаи, — отворихме вратите на хангара и се насочихме на север с надеждата, че двигателите ще ни задържат във въздуха и примитивната навигационна система ще ни изведе в околностите на Ардис.

— Това вчера ли стана? — попита Ада.

— Не. Преди девет дни — отвърна Хана и като видя смайването на лицето на приятелката си, продължи: — Това чудо лети бавно , Ада. Най-високата му скорост е осемдесет-сто километра в час. Освен това имахме проблеми. Изгубихме по-голямата част от хранителните припаси, когато паднахме в морето на мястото, където според Одисей навремето се намирал Панамският Истъм. За щастие беше добавил поплавъци, така че салът можеше да действа и като истински сал за няколко часа, докато изхвърлим баласта и Одисей с много блъскане и чукане не подкара отново системите за полет.