Дан Симънс - Олимп

— Не е лоша, само дето пет минути, след като му видим сметката, ще си имаме работа с двадесетина хиляди войникси — изсумтя Деймън.

Ада не се нуждаеше от това напомняне, но произнасянето му на глас засили усещането за студ, пълзящи вледеняващи тръпки по гърба и гадене. Аероскутерът бе във въздуха и описваше бавните си разузнавателни кръгове. Но всеки ден новините бяха едни и същи — войниксите стояха настрана, в почти идеален кръг с радиус три километра от вероятно последния човешки лагер на Земята. Броят им обаче продължаваше да нараства. Вчера следобед Греоги бе изчислил, че в голите гори се спотайват най-малко двайсет — двайсет и пет хиляди от матово сребристите същества. С всеки ден ставаха все повече и повече. Това бе сигурно, колкото бе сигурно и че умоляващият, скимтящ и внушаващ ментален глас от Ямата няма да спре, докато съществото не се освободи.

„И тогава какво?“ — запита се Ада.

Можеше да си представи. Само присъствието на нещото хвърляше защитен покров над оцелелите в Ардис. Достатъчно трудно им беше и без злото скимтене на бебето сетебос в умовете им — да строят и да разширяват малките си палатки и бараки, да събират годните за нещо останки от развалините, да усъвършенстват безнадеждната си малка дървена крепост, без да се брои намирането на достатъчно храна.

Храната наистина бе сериозен проблем. По време на клането целият добитък бе прогонен и експедициите с аероскутера откриваха само разлагащи се трупове по далечните поля и в побелялата зимна гора. Войниксите бяха изклали и тях. Почвата бе замръзнала, можеха да отглеждат плодове и зеленчуци и да сеят чак след месеци, а консервираните припаси в мазето на имението Ардис представляваха стопени топки и боклук. Затова четиридесет и осемте оцелели обитатели на Ардис зависеха от ловците, които всеки ден излитаха с аероскутера. В рамките на кръга между лагера и армията на войниксите нямаше дивеч, затова всеки ден двама души с иглени пушки предприемаха рисковано пътешествие зад войниксите. Пътуванията им с всеки ден ставаха все по-дълги, тъй като елените и другите по-едри животни бягаха от района. И ако имаха късмет, всяка вечер на главния огън се въртеше на шиш ударен елен или диво прасе. Напоследък обаче късметът не ги спохождаше често — не всеки ден имаше месо и все по-малко ловци успяваха да осигурят дивеч, затова им се налагаше да запазват каквото могат — опушваха го или го обработваха с безценната сол, която бяха успели да намерят в хранилищата, дъвчеха монотонно гадната на вкус пастърма и гледаха как войниксите се трупат и трупат. С всеки изминал ден и нощ настроението ставаше все по-мрачно заради бебето сетебос, което постоянно пращаше белите си лепкави ръце и телепатични пипала в мозъците на хората. Дори докато спяха. И също като дивеча, сънят ставаше все по-труден и по-труден за откриване.

— Мисля, че след още няколко дни ще успее да разкъса клетката си — тихо каза Деймън, взе горящия факел от нишата му на няколко крачки от дупката и го надвеси над Ямата. Бебето сетебос вече бе с размерите на малко теле — блестящият от сивата слуз мозък висеше от скарата. Няколко ръце-пипала се бяха вкопчили в мрежата. Осем или десет жълти очи се присвиха, примигнаха и се затвориха от ярката светлина. Две от устите се отвориха и изумената Ада зяпна редиците малки бели зъби.

— Мамо — изцвърча то. През последната седмица говореше, но издаваните звуци нямаха нищо общо с напълно човешкия или детски телепатичен глас.

— Да — прошепна Ада. — Днес ще свикаме общо събрание. Нека всички гласуват. Трябва да направим и последните подготовки за скорошното ни махане оттук.

Планът не се харесваше почти на никого, но по-добър не можеха да измислят. Докато Деймън и още неколцина пазеха бебето, другите щяха да започнат да евакуират материали и хора до острова, който бяха открили на петдесет километра надолу по реката. Не беше островният рай на обратната страна на Земята, на който искаше да се прехвърли Деймън, но все пак малкото скалисто късче суша се намираше в средата на реката, течението около него бе бързо и най-важното, територията можеше да се отбранява.

Бяха приели, че войниксите по някакъв начин се прехвърлят отнякъде, макар че ежедневните проверки на факс възела показваха, че той все още не работи. Това означаваше, че войниксите лесно биха могли да ги последват и може би дори да се прехвърлят на самия остров. Но четиридесет и осемте оцелели щяха да се съберат нагъсто и да установят лагера си в тревистата падина в центъра му, да ловуват и да докарват улова с аероскутера, както правеха и сега. Самият остров бе толкова малък, че на него трудно биха се прехвърлили повече от двеста войникса едновременно. Най-вероятно щяха да успеят да убият или прогонят такъв брой.