Дан Симънс - Олимп

Трето, докато изучаваше множеството достъпни му функции — голяма част от които се занимаваха с наблюдение на собственото му тяло и ум и с намирането на пазената там информация, — Харман знаеше, че не би било проблем да предава новополучените знания. Една от забравените функции бе простата споделяща функция, нещо като обратно сиглиране, при която можеше да докосне друг старостилен човек, да избере РНК-ДНК пакетите белтъчна памет, които иска да прехвърли, и информацията щеше да потече през плътта и кожата му до другия. Функцията бе усъвършенствана за прототипите на малките зелени човечета преди почти две хиляди години и бързо бе възприета като наноклетъчна функция и на самите хора. Всички старостилни човеци имаха в телата и умовете си тази наноиндуцирана ДНК памет, както и стоте латентни функции, но бе необходим информиран човек, който да започне да събужда заспалите способности.

Усмихна се. Мойра би могла да е — не, беше — досадна с множеството си дребни, достъпни само на тесен кръг шеги и мъгляви намеци, но сега той вече разбираше защо го нарича „мой млади Прометее“. Според Хезиод Прометей означава „предвиждащ“ или „предсказващ“, а образът му в творбите на Есхил, Шели, Ву и други велики поети бе образ на титан-революционер, откраднал важно познание — огъня — от боговете и дарил го на пълзящата невежа човешка раса, превръщайки хората едва ли не в богове. Или почти в богове.

— Значи затова сте изключили функциите ни — промълви Харман, без дори да си даде сметка, че говори на глас.

— Какво?

Погледна постчовешката жена, която вървеше до него в настъпващия сумрак.

— Не сте искали да станем богове. Затова не сте активирали функциите ни.

— Естествено.

— И въпреки това всички постчовеци с изключение на теб са избрали да се измъкнат в друг свят или измерение и да играят ролята на богове.

— Естествено.

Харман разбираше. Първата необходимост и основен прерогатив на един бог, независимо с малка или голяма буква, бе да не допусне никакви други богове пред себе си. Отново се съсредоточи върху мислите си.

Начинът му на разсъждение се бе променил след пребиваването в кристалния шкаф. Преди се съсредоточаваше върху неща, места, хора и емоции, а сега мисленето му бе предимно образно — сложен танц от метафори, метонимии, иронии и синекдохи. С милиардите си страни — неща, места и хора, натъпкани в самите му клетки, фокусът на мислите му се бе прехвърлил върху връзките, оттенъците, нюансите и познавателната страна на нещата. Емоциите все още си бяха на мястото — при това май по-силни, — но ако някога се лееха като някакъв огромен бумтящ бас, заглушаващ останалата част на оркестъра, сега танцуваха като деликатно, но мощно соло на цигулка.

„Прекалено мрачна метафора за нищо и никакъв си човек — помисли си Харман, вгледан с ирония в дързостта на собствените си мисли. — И ужасно много алитерации от жаден да се изяви задник“.

Въпреки че се надсмиваше на самия себе си, той знаеше, че притежава дарбата да гледа на нещата — на хора, места, предмети, чувства, на самия себе си — с разбиране, което може да се постигне само от съзряването в нюансите, във вътрешното израстване и в научаването да приема ирониите, метафорите, синекдохите и метонимиите не само в езика, но и в ръкописа на вселената.

Ако можеше да се свърже отново със собствения си вид, да се добере до който и да било старостилен анклав не само в Ардис, новите му функции щяха завинаги да променят човечеството. Нямаше да насилва никого, но тъй като това повторение на homo sapiens бе на крачка да бъде заличено от постпостмодерния свят, той се съмняваше, че някой, нападан от войникси, калибани и огромен, изпиващ душите мозък, движещ се на многобройните си ръце, ще се възпротиви прекалено категорично на възможността да получи нови дарби, сили и предимства за оцеляване.

„Но дали тези функции са предимство за оцеляване в дългосрочен план?“ — запита се Харман.

Отговорът на гласа в него бе ясният вик на дзен учител, чул глупав въпрос от свой ученик: „Му!“ — което грубо преведено означава „Що за тъп въпрос, глупако“. Обикновено се следваше от друга едносрична дума — „Квац!“, съпътствана със скок и удар на глупавия ученик по главата и раменете с тежката тояга на учителя.

„Му. Тук няма «дългосрочен план», който да решават моите синове и дъщери и техните деца. Точно в този момент всичко — всичко — съществува единствено в краткосрочен план“.