Дан Симънс - Олимп

— Може ли това голямо нищо да ме чуе? — пита Ахил дребния бог.

— ЧУВАМ ТЕ.

Ахил се взира нагоре, мъчи се да фокусира погледа си върху виещите се червени облаци малко встрани от лишеното от черти забулено не-лице на извисяващото се над него нищо.

— Когато казваш „Бог“, Зевс ли имаш предвид, Демогоргон?

— КОГАТО КАЗВАМ БОГ, ИМАМ ПРЕДВИД БОГ.

— Значи трябва да имаш предвид Зевс, тъй като точно сега синът на Кронос и Рея събира всички оцелели богове на Олимп и обявява, че той, Зевс, е Бог на Боговете, Господар на цялото мироздание, Богът на Тази и Всички Вселени.

— ТОГАВА ИЛИ ТОЙ ЛЪЖЕ, ИЛИ ТИ, ЧОВЕШКИ СИНЕ. БОГ ЦАРУВА. НО НЕ НА ОЛИМП.

— Значи Зевс е поробил всички други богове и смъртни — казва Ахил. Гласът и радиосигналът от термокожата му отекват от склоновете на безброй вулкани и изстинали вулканични хребети.

— ВСИЧКИ ДУХОВЕ СА ПОРОБЕНИ, ЩОМ СЛУЖАТ НА ЗЛОТО — БИ ТРЯБВАЛО ДА ЗНАЕШ ДАЛИ ЗЕВС Е ТАКЪВ, ИЛИ НЕ.

— Зная — казва Ахил. — Зевс е алчен безсмъртен кучи син — не искам да обидя Рея, ако е някъде из сенките и слуша. Смятам, че е страхлив мерзавец. Но ако го смяташ за Бог, значи ще управлява на Олимп и в цялата вселена завинаги.

— КАЗАХ, НО КАКТО КАЗВАШ, ЗЕВС Е ВЪРХОВЕН ОТ ВСИЧКИ ЖИВИ СЪЩЕСТВА.

— Кой е господарят на роба? — пита Ахил.

— О, хитро! — съска Хефест. — Наистина много хитро…

— Млъквай — срязва го Ахил.

Демогоргон избуботва. Тътенът е толкова силен, че отначало Ахил си мисли, че е изригнал близкият вулкан. След това тътенът се модулира в думи.

— АКО БЕЗДНАТА МОЖЕШЕ ДА ИЗБЪЛВА СВОИТЕ ТАЙНИ, НО ГЛАСЪТ Е НЕДОСТАТЪЧЕН, ПРАВДАТА ДЪЛБОКА Е БЕЗФОРМЕНА; КАКВА ПОЛЗА ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГЛЕДАШ ВТРЕНЧЕНО СВЕТА? ДА ГОВОРИШ ЗА СЪДБА, ВРЕМЕ, СЛУЧАЙ, ШАНС И ПРОМЕНИ? ВСИЧКО Е ПОДЧИНЕНО НА ТЕЗИ НЕЩА, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ВЕЧНАТА ЛЮБОВ И СЪВЪРШЕНСТВОТО НА ТИХИЯ.

— Както кажеш — отвръща Ахил. — Но докато говорим, Зевс се провъзгласява за Господар на цялото Мироздание и скоро ще поиска въпросното мироздание — не само малкият му свят в подножието на Олимп — да отдава почит на него и само на него. Сбогом, Демогоргонче.

Ахил се обръща да си тръгне, сграбчва ломотещия бог на огъня за металната ръка-мехур и го дърпа след себе си, далеч от издигащата се над тях безформена маса.

— СПРИ!… АХИЛЕ, МНИМИ СИНЕ ПЕЛЕЕВ И СИНЕ ЗЕВСОВ, КАНДИДАТ-БОГОУБИЕЦО И ОТЦЕУБИЕЦО. ЧАКАЙ.

Ахил спира, обръща се и зачаква с Хефест. Океанидите се свиват и покриват главите си, сякаш да се предпазят от падащата пепел.

— ЩЕ ПРИЗОВА ТИТАНИТЕ ОТ ТЕХНИТЕ ЯСЛИ И ПЕЩЕРИ, ЩЕ ГИ ИЗМЪКНА ОТ УБЕЖИЩАТА ИМ. ЩЕ ЗАПОВЯДАМ БЕЗСМЪРТНИТЕ ЧАСОВЕ ДА ГИ ИЗВИКАТ.

С грохот, в сравнение с който всички останали непоносими звуци изглеждат незначителни, скалите около трона на Демогоргон се разцепват в пурпурната нощ, блясъкът на лавата става силен, през мрака на Тартар се извисява дъга с невъзможни цветове и от нищото се появяват колесници колкото планини, карани от гигантски същества, които не са коне — нямат нищо общо с конете, дори далечна прилика с тях. Някои биват подкарвани с камшици от обезумели кочияши, които не са нито хора, нито богове, други гледат назад с горящи, изпълнени с ужас очи. Самите кочияши са почти непоносими за очите на смъртен и Ахил извръща поглед. Решава, че няма да е разумно да повърне пак, докато лицето му е покрито с маската на термокожата.

— ТОВА СА БЕЗСМЪРТНИТЕ БОГИНИ НА ВРЕМЕТО, ЧАСОВЕТЕ, КОИТО ПОЖЕЛА ДА ИЗСЛУШАТ ТВОЯ СЛУЧАЙ — прогърмява Демогоргон. — ТЕ ЩЕ ДОВЕДАТ КРОНОС И НЕГОВАТА ПАСМИНА.

Въздухът имплодира от серия грохоти, океанидите изпищяват от ужас и огромните колесници изчезват в кълба от пламъци.

— Е… — започва Хефест по радиото и млъква.

— Сега ще чакаме. — Ахил прибира меча в колана си и прехвърля щита през рамо.

Въздухът отново се изпълва с огнени кълба. Огромните колесници се връщат със стотици — не, с хиляди. Във всяка има по една огромна фигура. Някои са човешки, други — не.

— ВИЖ! — казва Демогоргон.

— Обратното би било трудно — отвръща Ахил. Събира кураж и нагласява прекрасния си щит на ръката си.

Колесниците на титаните наближават.

Когато Харман се събуди, Мойра я нямаше. Денят бе сив и студен. Валеше силен дъжд. Високо горе океанът се вълнуваше и кипеше, но това не бяха ужасните водни планини, които бе наблюдавал през нощта на светлината на мълниите. Не бе спал добре — сънищата му бяха неспокойни и зловещи.

Сгъна тънкия като коприна спален чувал — знаеше, че ще се изсуши самичък — и го прибра. Остави дрехите си във водонепроницаемата раница — над термокожата щеше да носи само чорапи и обувки.