Дан Симънс - Олимп

Харман прибра остатъка от хранителното блокче, измъкна пистолета, закрепи го на залепващия участък на колана си и закрачи към потъналия кораб.

Стоеше под грамадата — нещото се оказа много по-голямо, отколкото му се бе сторило от разстояние — и предположи, че е някакъв вид подводница. Носът бе разбит, оголените греди, изглежда, бяха ръждясали не толкова от морската вода, колкото от валежите, но гладкият, почти еластичен на вид корпус изглеждаше повече или по-малко непокътнат в района на силовото поле и в мрака на океана зад него. Успяваше да различи силуета на десетина метра навътре във водата, но не видя нищо особено.

Впери поглед в големия отвор в корпуса недалеч от носа — дупка в Пролома, помисли си глупаво; дъждът продължаваше да се сипе върху качулката и очилата му. Сигурен бе, че през нея ще може да влезе в подводницата. Не по-малко сигурен беше, че това ще е чиста проба идиотия. Работата му бе не да изследва потънали преди две хиляди години корабни останки, а да си домъкне задника до Ардис или поне до някоя друга старостилна общност по възможно най-бързия начин — за седемдесет и пет дни, сто дни, триста дни — нямаше значение. Единственото му задължение бе да продължава да върви на запад. Не знаеше какво се крие в проклетата машина от Изгубената ера, но нищо чудно вътре да имаше нещо, което би могло да го убие, а и не виждаше как би могъл да попадне на находка, която да го просветли повече от онова, което бе постигнал в кристалния шкаф.

И все пак…

Не му бе нужно просветлението чрез удавяне, за да знае, че неговият вид — макар и модифициран генетично и подсилен с постиженията на нанотехнологиите — се е развил от шимпанзетата и хоминидите. Любопитството бе убило безброй от тези негови благородни, подпиращи се на предните си лапи прадеди, но пък и ги беше изправило и бе превърнало лапите в ръце.

Остави раницата на няколко метра от носа — беше водонепроницаема, но не знаеше дали издържа на налягане, — измъкна древния пистолет от колана и го стисна в дясната си ръка, активира двете силни прожекторни петна на гърдите си и се промъкна през разкъсания метал в тъмните коридори на мъртвата машина.

Гърците няма да изкарат до падането на нощта.

С това темпо няма да издържат и до обед. Аз също.

Ахейците отстъпват във все по-тесен и по-тесен полукръг, бият се като демони, небето и пяната зад тях са почервенели от кръв, но атаката на Хектор е безмилостна. Най-малко пет хиляди ахейци са паднали от началото на боя малко след изгрев. Сред тях е и благородният Нестор — жив, но отнесен в безсъзнание в шатрата си, свален от колесницата си от копие, което прониза рамото му и разби ключицата. Старият герой, който се опита да замести отсъстващите или мъртви гиганти като Ахил, Агамемнон, Менелай, Големия Аякс и хитроумния Одисей, направи всичко по силите си, но въпреки това върхът на копието го намери.

Несторовият син Антилох, най-големият храбрец на ахейците през последните няколко дни, е мъртъв — пронизан в червата от добре изстреляна троянска стрела. Другият му син Тразимед е изчезнал, завлечен в пълния с троянци ров, и никой не го е виждал през последните три часа. В момента ровът и подпорните му стени са в кървавите ръце на Хектор.

Малкия Аякс е ранен — гаден разрез с меч през двата пищяла непосредствено под наколенниците — и е изнесен от бойното поле на не толкова безопасното място при изгорените само преди минути кораби. Боецът-командир и сръчен лечител Подалирий, синът на легендарния Асклепий, е мъртъв, заклан от група главорези от нападащите отряди на Деифоб. Накълцали са тялото на лечителя на парчета и мъкнат окървавената му ризница към Троя.

Приятелят и предводител на частите на Тевкър Аластор, който пое командването от Тразимед по време на ужасната битка зад изоставените ровове, падна пред хората си и псува и се гърчи няколко минути с десетина забити в него стрели. Петима аргивци си пробиха с бой път до тялото му, но всичките бяха повалени от настъпващата стража на Хектор. Самият Тевкър плачеше, докато убиваше Аластаровите убийци — пускаше стрела след стрела в очите и коремите им, докато отстъпваше бавно с останалите гърци.

Вече няма къде да се отстъпва. Наблъскани сме на брега, приливът залива обутите ни в сандали крака, а дъждът от стрели няма край. Всички коне на гърците измряха с писъци с изключение на малкото, чиито господари с плач ги освободиха и ги шибнаха да препуснат към напредващите редици на враговете. Още трофеи за троянците.