Дан Симънс - Олимп

— В такъв случай го взимам. Колко време ще е нужно на хората ви… искам да кажа, на вашите… моравеки… да го адаптират за мен и да ми покажат как да го използвам?

— Наредих на екипа по екоинженерство да започне работа, по костюма в секундата, когато го споменахме — казва премиер интеграторът. — Разполагаме със запис на жизнените ви показатели и мерки. Би трябвало да донесат готовия продукт след три минути.

— Прекрасно — отвръщам, като се питам дали наистина е така. Какво всъщност правя? Как да убедя онези, при които отивам, да помогнат на гърците да се спасят? Къде биха могли да избягат гърците? Техните семейства, слуги и приятели са засмукани в синия лъч, издигащ се от Делфи. В очакване да се махна оттук започвам да си играя със златния медальон на врата ми и докосвам плъзгащия се диск, който го активира.

— Между другото, вашият медальон за квантово телепортиране не работи — обажда се Чо Ли.

— Какво?! — Отскубвам се от коланите и започвам да се рея над стола. — Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Инспекцията, направена, когато бяхте на кораба предишния път, показа, че дискът изобщо не функционира — казва щурманът.

— Глупости! Нали ми казахте, че не можете да му направите копие за себе си, тъй като бил настроен на моята ДНК или нещо подобно!

Премиер интегратор Астейг/Че издава смутен звук, който изумително много напомня на това как някой объркан мъж прочиства гърлото си.

— Вярно е, че има известна… комуникация… между медальона на врата ви и вашата ДНК в клетките ви, доктор Хокънбери. Но самият медальон не притежава квантова функция. Той не ви телепортира през пространството Калаби-Яу.

— Глупости! — повтарям аз, опитвайки се да обуздая езика си. Все още се нуждая от помощта на тези моравеки и от гущеровата кожа, за да се разкарам оттук. — Дойдох тук, нали така? Чак от вселената на Илион-Земя.

— Да — казва Чо Ли. — Наистина дойдохте. Без никаква помощ от страна на този кух златен медальон на врата ви. Това е загадка.

От зеещия отвор на асансьорната шахта се появява моравекски войник с хамелеонския костюм. Не забелязвам в облеклото нищо особено. Всъщност напомня ми донякъде на по-голям размер спортен костюм, подобен на онези, които имах глупостта да нося през 70-те. Имаха същата остра яка и яркозелен цвят, приличащ на маймунско повръщано.

— Яката се удължава и става на качулка — казва Астейг/Че, сякаш чете мислите ми. — Самият костюм няма цвят. Зеленото е просто настройката, за да можем да го открием.

Вземам костюма от векския войник и правя грешката да се опитам да го облека. Секунди по-късно съм изгубил равновесие и се въртя около собствената си ос в нулевата гравитация — размахвам безполезната дреха като знаме.

Генерал Бех бин Адее и щурмовакът ме хващат — сякаш знаят къде точно да поставят краката си по подпорите, за да не се понесат заедно с мен — и най-безцеремонно ме натъпкват в хамелеонския костюм. След това закачат за него един от коланите на стола и ме закрепват за нещо, което не съм в състояние да видя. Спирам да се въртя.

Издърпвам яката и нахлузвам качулката на главата си.

Съвсем не е толкова удобно, колкото просто да нахлупиш шлема на Хадес и да изчезнеш. Първо, в този гущеров костюм е ужасно горещо . Второ, нанонещото, което ми позволява да виждам през материята пред очите ми, не успява да постигне така важния фокус. Само след час взиране през костюма и ще си осигуря най-гадното главоболие в живота си.

— Как е? — пита премиер интегратор Астейг/Че.

— Страхотно — лъжа. — Виждате ли ме?

— Да — отговаря Астейг/Че, — но само на гравитационния радар и в другите диапазони на невидимия спектър. Почти във всяко отношение във видимия спектър се сливате изцяло с фона. Всъщност с генерал Бех бин Адее. Онези, при които отивате, ще използват ли гравитационен радар, подсилен негативнотермичен скенер или други подобни уреди?

Нямам представа.

— Има един проблем — казвам.

— Така ли? Може би ще успеем да го оправим.

Премиер интеграторът изглежда загрижен и дори разтревожен. Джеймс Менсън. Точно за него ми напомня гласът на Астейг/Че. Навремето съпругата ми обожаваше Джеймс Менсън.

— Трябва да завъртя медальона, за да се телепортирам — казвам и се питам колко ли приглушен им се струва гласът ми. По слепоочията, бузите и гръдния ми кош вече се стича пот. — Не мога да го направя, без да разкопчая костюма…

— Дрехата е скроена така, че да е много широка — прекъсва ме Бех бин Адее. Военният астровек като че ли донякъде е отвратен от мен. — Можете да измъкнете ръката си от ръкава и да докоснете медальона. И двете ръце, ако е нужно.