Дан Симънс - Олимп

— Защо? — попита Харман. Тримата със Сави и Деймън бяха летели на изток през Атлантика и после над Сахарските тресавища до Ерусалим, след това бяха продължили с трактор в сухия Средиземноморски басейн. Едно от малкото места на Земята, които познаваше. И искаше да види дали синият тахионов лъч още се издига от Планината на Храма в Ерусалим. Старицата бе казала, че той носи цялата кодирана информация за всичките й изчезнали съвременници отпреди хиляда и четиристотин години.

— Калибаните са на свобода — осведоми го Просперо.

— Нима са напуснали Басейна?

— Освободени са от старите си окови, центърът изгуби контрол. В света се възцарява чиста анархия. Или поне в част от света.

— Тогава къде отиваме?

— Търпение, Харман Ардиски. Търпение. Утре ще прекосим една планинска верига, която, струва ми се, ще отговори на много твои въпроси. Оттам ще навлезем в Азия — където ще видиш творби на могъщи мъртви хора, после на запад и пак на запад. Проломът ще почака.

— Това е много време. — Харман закрачи назад-напред. — Много време. Щом функциите не действат тук, няма как да узная как е Ада. Трябва да се върна у дома.

— Искаш да узнаеш как е Ада, така ли? — попита Просперо. Вече не се усмихваше. Посочи парче червен плат, преметнато на дивана. — Вземи го. Само тоя път.

Харман се намръщи, отиде при плата и го разгледа.

— Торински саван ли е? — Беше червен, а всички торински савани бяха кафяви. А и извезаните микровериги не бяха същите.

— Има безброй торински приемници — поясни старецът. — Както има безброй сензорни предаватели. Всеки човек може да бъде такъв.

Харман поклати глава.

— Не ми пука за торинската драма — Троя, Агамемнон и всички тия глупости. Не съм в настроение за забавления.

— Този плат няма да ти каже нищо за Илион — увери го Просперо. — Той ще ти покаже съдбата на твоята Ада. Опитай.

Разтреперан, Харман седна на дивана, нагласи червения плат върху лицето си, притисна микроверигйте към челото си и затвори очи.

„Кралица Маб“ се носеше към Земята върху стълб от ядрени експлозии, като взривяваше големи колкото кутии кока-кола бомби на всеки трийсет секунди. Бомбите избухваха, оттласкваха платформата на кърмата, грамадните бутала и цилиндри в машинното отделение се движеха назад-напред, изхвърляха следващата бомба…

Манмът гледаше кърмовия видеоканал.

— Ако някой на Земята не е знаел, че идваме, вече е узнал — каза той на Орфу по теснолъчевия канал. Двамата бяха поканени за пръв път на мостика и в момента се качваха с най-големия асансьор към носа на тристаметровия кораб — който по време на намаляване на скоростта естествено сочеше назад към космоса, вместо към бързо растящата планета.

— Това не ми се струва много фино — отвърна йониецът.

— Явно е така. Това е точно толкова фино, колкото стомашна помпа, колкото платена тоалетна в отделение за диария, колкото…

— Давай по-накратко — избуботи приятелят му.

— Прекалено е очевидно. Прекалено видимо. Прекалено скъпо — искам да кажа, това е конструкция на космически кораб от средата на двайсети век, за Бога. Ядрени бомби. Изхвърлящи механизми от Атланта, щата Джорджия, бутилиращ завод за кока-кола, хиляда деветстотин петдесет и девета…

— Давай по-накратко — отново го прекъсна Орфу. По-рано очните му стълбчета и видеокамерите му щяха да се насочат към Манмът, поне някои, ала те не бяха подменени след изгарянето на оптичните му нерви.

— Трябва да приема, че ни следват не толкова видими моравекски кораби — модерни съдове със стелт технологии.

— Така предполагам и аз — съгласи се огромният вакуумен моравек.

— Досега не си го споменавал.

— Ти също — отбеляза Орфу.

— Защо Астейг/Че и другите премиер интегратори не са ни казали? — попита Манмът. — Ако сме начело на истински флот като очевидна мишена, имаме право да го знаем.

Йониецът излъчи субзвуково буботене, неговата равностойност на свиване на рамене.

— Това нищо нямаше да промени, нали? Ако отбраната на Земята открие огън срещу нас и пробие доста скромното ни силово поле, ще загинем, преди да имаме време да се оплачем.

— Като става дума за отбраната на Земята, онзи глас от орбиталния град казал ли е нещо от онова съобщение преди две седмици? — Мазерното излъчване бе лаконично: записаният женски глас просто беше повтарял „Доведете ми Одисей“ в продължение на двайсет и четири часа, след това внезапно бе прекъснал. Това не бе случайно излъчено съобщение — беше насочено точно към „Кралица Маб“.