Дан Симънс - Олимп

— Следя входящите канали и не съм чул нищо ново — отвърна Орфу.

Асансьорът избръмча и спря. Широките товарни врати се отвориха. Манмът излезе на мостика за пръв път от потеглянето им от Фобос.

Мостикът беше кръгъл, с диаметър трийсет метра, куполовиден таван, обточен с дебели илюминатори и холографски екрани, служещи за прозорци. От гледна точка на космическите технологии, това почти напълно удовлетворяваше Манмът. Макар че безименният кораб, който ги бе закарал с Орфу и покойните Корос III и Ри По на Марс, беше векове по-усъвършенстван — ускоряваше с една пета светлинна скорост с помощта на магнитни ножици, имаше светлинно борово платно, ядрени двигатели и други модерни моравекски устройства — този странен архаичен атомен съд изглеждаше… нормално . Вместо пред чисто виртуални пултове, повече от дванайсет моравекски техници седяха на старомодни ускорителни седалки пред още по-старомодни монитори от метал и стъкло. Имаше истински ключове, истински щифтове, физически бутони — бутони! — и стотици други приятни за окото и видеокамерата детайли. Подът, изглежда, бе от стомана, навярно задигната от корпуса на някой мореходен кораб от епохата на Втората световна война.

Обичайните заподозрени — непочтителният израз на Орфу — ги очакваха близо до навигационната маса в средата: Астейг/Че, техният главен премиер интегратор от Европа, генерал Бех бин Адее, който представляваше бойците от Пояса, техният калистански навигатор Чо Ли (чиято прекалено голяма прилика със загиналия Ри По силно смущаваше Манмът), якият бъкивъглероден ганимедец с очи на муха Сума IV и напомнящият паяк Ретроград Синопесен.

Манмът се приближи към масата с картата и се качи върху металния перваз, който позволяваше на по-дребните моравеки да гледат светещата повърхност. Орфу застана до него.

— Остават по-малко от четиринайсет часа до навлизане в ниска земна орбита — без приветствие и въведение съобщи Астейг/Че. Гласът му — тоя Джеймс-Мейсъновски глас за свикналите с видеоисторията на Изгубената ера уши и аудиоприемници на Манмът — звучеше меко, но делово. — Трябва да решим какво ще правим.

Премиер интеграторът говореше с глас, вместо да излъчва по общия канал. Мостикът имаше нормална земна атмосфера, атмосферно съдържание, каквото европейските моравеки харесваха, а другите можеха да понасят, и говоримата реч бе по-интимна от общия канал, а и не така заговорническа като теснолъчевите комуникации.

— Имаше ли нови съобщения от онази жена, която ни молеше да й заведем Одисей? — попита Орфу.

— Не — отвърна едрият калистански навигатор Чо Ли. Както винаги, гласът му беше изключително мек. — Но орбиталната конструкция, от която идваше сигналът, всъщност е нашата цел.

Той прокара манипулаторно пипало по картата и се появи голяма холограма на Земята. Екваториалният и полярният пръстен светеха ярко, безброй светли точици се движеха от запад на изток по екватора и от север на юг около полюсите.

— Това е видесигнал в реално време — съобщи сребърната кутийка сред тънките сребърни крака, образуващи тялото на амалтееца Ретроград Синопесен.

— Мога да чета информацията по общия канал — каза Орфу от Йо. — И ви „виждам“ всичките на радара и инфрачервения си скенер. Обаче е възможно да пропусна някои тънки аспекти на холопрожекциите, понеже съм сляп и така нататък.

— Ще описвам всичко, което виждам, по теснолъчевия канал — обеща Манмът, установи теснолъчева връзка с йониеца и описа холографското изображение на синьо-бялата Земя, увиснала в пространството над масата и ярките пръстени над океаните и облаците. Пръстените бяха толкова близо, че на черния космически фон сияеха безчет отделни обекти.

— Увеличение? — попита Орфу.

— Само десет — отговори Синопесен. — Ниско бинокулярно равнище. Наближаваме орбитата на земната луна — въпреки че в момента тя е от отсрещната страна на планетата. Когато навлезем в тяхното цизлунарно пространство, ще престанем да изхвърляме ядрени бомби и ще превключим на йонен двигател — няма защо да ги настройваме срещу себе си. Скоростта ни спадна до десет километра в секунда и продължава да се понижава. Може би сте забелязали намаляването на скоростта от едно цяло и пет десети g през последните два дни.

— Как понася извънредното гравитационно натоварване Одисей? — поинтересува се Манмът. Не беше виждал единствения им останал човешки пътник през изтеклата седмица. Бе се надявал, че Хокънбери ще се телепортира обратно на „Кралица Маб“, ала поне засега това не бе станало.