Дан Симънс - Олимп

Там имаше силово поле — не силно, пръстите му минаха през него, сякаш пробиваше еластична, но пропусклива мембрана, което му напомни за входа на булаторията на Просперовия орбитален остров, но достатъчно, за да отклонява вятъра от тъпата и неаеродинамична страна на вагона. Пръстите му усетиха истинската сила на вятъра, който изтласкваше дланта му назад. Явно се движеха по-бързо, отколкото му се струваше.

След около половин час, през който се разхождаше по покрива, слушаше бръмченето на въжетата, наблюдаваше приближаването на следващата айфелбанова кула и разработваше стратегии за завръщането си при Ада, Харман се спусна по стълбата, скочи на балкона и влезе в апартамента.

Просперо го чакаше на първия етаж. Седеше на същия фотьойл, стъпил върху отоманката, разтворил голямата книга в скута си и оставил жезъла до дясната си ръка.

— Какво искаш от мен? — попита Харман.

Старецът вдигна поглед.

— Виждам, млади сър, че колкото нашият общ приятел Калибан е грозен външно, толкова сте и вие по нрав.

— Какво искаш от мен? — повтори Харман и сви юмруци.

— Време е да потеглиш на война, Харман Ардиски.

— На война ли?

— Да. Време е твоят род да се сражава. Твоят род, твоят народ, твоят вид — и самият ти.

— Какви ги говориш? Война с кого?

— По-точно е да се каже „с какво“.

— Войниксите ли имаш предвид? Вече се сражаваме с тях. Докарах Никой-Одисей на Моста при Мачу Пикчу главно за да вземем още оръжие.

— Не войниксите, не — отвърна Просперо. — Нито калибаните, въпреки че всички тези роби са пратени да погубят твоя народ. Говоря за Врага.

— Сетебос ли?

— О, да. — Просперо постави старческата си длан върху широката страница на книгата, пъхна вътре едно дълго листо, за да отбележи мястото, внимателно затвори тома и се изправи, като се подпираше на жезъла си. — Сетебос, многоръкият като сепия, най-сетне е тук, на твоя и моя свят.

— Знам. Деймън го е видял в кратера Париж. Сетебос изтъкал някаква синя ледена паяжина върху оня факс възел и десетки други, включително Чом и…

— И знаеш ли защо многоръкият е дошъл на Земята? — прекъсна го магът.

— Не.

— За да се нахрани — промълви старецът. — За да се нахрани.

— С нас ли? — Вагонът забави скоростта си, после се разтърси. Харман забеляза, че за секунда влизат в следващата айфелбанова кула — двуетажната структура се плъзна върху тристаметровата площадка, също като на първата кула. Вагонът се завъртя, заскърцаха зъбни колела и те напуснаха кулата в нова посока, вече по-скоро на изток, отколкото на север. — С нас ли е дошъл да се нахрани Сетебос?

Просперо се усмихна.

— Не точно. Не пряко.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи, млади човеко Харман, че Сетебос е вампир. Нашият многорък приятел се храни с остатъците от страх и болка, тъмната енергия на внезапен ужас и богати остатъци от също толкова внезапна смърт. Този спомен за ужас лежи в пръстта на твоя свят, на всеки свят на войнствени разумни същества, също като въглища и нефт, цялата дива енергия на една изгубена ера, спяща под земята.

— Не разбирам.

— Това значи, че Сетебос, изяждащият светове, този любител на мрачна история, е блокирал някои ваши факс възли в синя стаза, да — за да снесе яйцата си, да пръсне семето си по вашия свят, да изсмуче топлината от тези места като сукуб, изсмукващ дъха от спяща душа — но вашата памет и вашата история ще го угоят като многорък кърлеж.

— Все още не разбирам.

— Сега гнездото му е в кратера Париж, Чом и другите провинциални места, където вие хората се забавлявате, спите и прахосвате безполезния си живот — каза Просперо. — Но той ще се нахрани при Ватерлоо, Сталинград, Курск, Хирошима, Сайгон, Руанда, Кейптаун, Монреал, Гетисбърг, Риад, Камбоджа, Чанселърсвил, Окинава, Тарава, Ми Лай, Берген Белсен, Аушвиц — някое от тези имена говори ли ти нещо, Харман?

— Не.

Просперо въздъхна.

— Това е нашият проблем. Докато някаква част от вашия човешки род не си върне родовата ви памет, не можете да се борите със Сетебос, не можете да го разберете. Не можете да разберете самите себе си.

— Защо това да ни е проблем, Просперо?

Старецът отново въздъхна.

— Ако Сетебос изяде човешката болка и паметта на този свят, енергийния ресурс, който наричам „умана“, този свят ще бъде физически жив, но духовно мъртъв за всяко разумно същество… включително за мен.

— Духовно мъртъв ли? — повтори Харман. Знаеше думата от четивата и сиглирането, дух, духовен, духовност, мъгляви идеи, свързани с древни митове за призраци и религия — те просто бяха абсурдни от устата на тая холограма на логосферен аватар, хитроумен продукт на някакви древни софтуерни програми и комуникационни протоколи.