Дан Симънс - Олимп

Хефест го зяпна.

— Готов си да се спуснеш в Тартара, за да се опиташ да подчиниш бога на боговете на своята смъртна воля!? В пантеона на истинските богове има само още една форма на живот освен Зевс, която може да знае къде е той. И това е единственият друг безсмъртен тук на Марс, който може да ни прати в Тартара. Ще отидеш ли там, ако се наложи?

— Ще мина през зъбите на смъртта и ще се върна, за да съживя своята амазонка — отвърна Ахил.

— Тартарът ще ти се види хиляди пъти по-страшен от смъртта и мрачните зали на Хадес, сине Пелеев.

— Заведи ме при тоя безсмъртен, за когото говориш — заповяда Ахил. Очите му бяха като огънчета в отворите на шлема му.

Брадатият ковач дълго остана прегърбен, леко задъхан, с блуждаещ поглед; все още разсеяно поглаждаше рошавата си брада.

— Така да бъде — накрая въздъхна той, затътри късия си крак по полирания мрамор по-бързо, отколкото изглеждаше възможно, и хвана с грамадните си ръце Ахил за китката.

Въпреки че беше изтощен, Харман не възнамеряваше да спи. Стопли порция великолепна яхния и я изяде на масата до прозореца, докато Просперо мълчаливо седеше на мекия фотьойл и четеше грамадна изтъркана книга, подвързана с кожа.

Когато Харман се обърна да го заговори, да настои по-решително да го върне в Ардис, стареца го нямаше, нямаше я и книгата. Харман поседя няколко минути на масата, без да обръща внимание на джунглата, която се ширеше на триста метра под движещия се със скърцане вагон. После — само за да хвърли още един поглед на горния етаж, каза си той — се замъкна по желязното стълбище, постоя, вторачен в голямото легло, и се строполи по очи върху него.

Когато се събуди, беше нощ. Светлината на луната и пръстените нахлуваше през прозорците в странната спалня и обагряше кадифето и месинга така, сякаш бяха покрити с бели райета. Харман отвори вратите и излезе на терасата.

На триста метра над джунглата въздухът бе хладен, постоянно духаше заради движението на вагона, но въпреки това го връхлетя влажността, жегата и органичните миризми на целия зелен живот долу. Върхарите образуваха плътен килим, огрян от пръстените и три четвърти луна, от време на време се донасяха странни шумове, доловими въпреки постоянното бръмчене и скърцането на дългото въже. На Харман му трябваше цяла минута, докато се ориентира по е– и п-пръстените.

Беше сигурен, че допреди няколко часа — бе спал доста — вагонът се е движил на запад, ала сега нямаше съмнение, че се плъзга на север-североизток. Виждаше осветения от луната връх на една от айфелбановите кули, който едва се подаваше на югозападния хоризонт, посоката, от която трябваше да идва той, друга се приближаваше на по-малко от трийсет километра на североизток. По някое време, докато беше спал, вагонът явно бе сменил посоката си на някакво разклонение. Географските му познания бяха почерпени от книгите, които се беше научил да чете — и бе абсолютно сигурен, че допреди няколко месеца е бил единственият старостилен човек на Земята, имащ каквито и да било географски представи, дори само това, че Земята е кръгла — но никога не беше обръщал голямо внимание на тоя субконтинент с форма на стрела на юг от някогашната Азия. И все пак човек не трябваше да е картограф, за да разбере, че ако Просперо е казал истината, ако целта му е брегът на Европа, където започваше Атлантическият пролом по четирийсетия паралел, вагонът се движи в грешна посока.

Нямаше значение. Харман нямаше намерение да остане в това странно превозно средство дългите седмици или месеци, нужни, за да измине целия тоя път. Ада се нуждаеше от него незабавно .

Той крачеше напред-назад по балкона, като от време на време се хващаше за парапета, когато вагонът се разлюляваше. На третата обиколка забеляза железните пръстени, които минаваха по стената на структурата. Прехвърли се през парапета, хвана се за един от пръстените и стъпи върху стълбата. Под него нямаше нищо освен триста метра въздух — чак до върхарите на джунглата.

Стълбата водеше до покрива на вагона. Той се закатери нагоре и се изкачи на плоския покрив.

Изправи се внимателно, като разпери ръце за равновесие, когато вагонът се разклати, издигайки се над един хребет към мигащите светлини на следващата айфелбанова кула, вече само на петнайсетина километра. На хоризонта се появи планинска верига — снежните й върхове почти сияеха на светлината на луната и пръстените.

Ободреният от нощта и скоростта Харман забеляза нещо. На метър пред предния край на вагона се очертаваше бледо искрене, едва доловимо замъгляване на луната, пръстените, и гледката долу. Той отиде дотам и протегна ръка колкото можеше повече.