Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Разбрах накъде бие той и това не ми хареса.

— Да извършиш Поклонение е най-важното в живота на всеки от нас — възразих аз. — Пилигримите са нашите най-големи герои дори и когато не успяват да научат нещата, за които ти смяташ, че отиват там горе. Когато ги изпращаме, ние засвидетелстваме нашата почит, така както ни научи Този, Който се Изкачи. Необходимо е, за да си осигурим техния благослов.

— Точно така — съгласи се Трайбън. — Пилигримите са герои, но те са и жертви.

Вторачих се. Никога не съм гледал на нещата по този начин. Той продължи:

— Затова Учителите избират хора като теб — силни и твърдо решени — или хора като мен — умни и съобразителни. Такива са героите, но ние сме неудобни в друг смисъл. Ние можем да бъдем герои, да, но сме твърде непонятни и странни, за да бъдем добри водачи тук долу. Можеш ли да си представиш как бихме изглеждали — ти и аз — като старейшини на Къщата. Виждаш ли! Затова можем да бъдем пожертвани. Ние сме запазени за Поклонението. Докато Балиганд, без съмнение, един ден ще оглави своята Къща, а Моклин пък има съвършено тяло и то не бива да бъде погубено на Стената.

— Транс също имаше съвършено тяло — опънах се аз, — но замина.

— И не се върна. Той беше егоистичен и горд и вероятно Учителите са искали селището да се освободи от него.

— Разбирам — примирих се аз, макар че не бях съвсем сигурен.

Бях потресен от думите на Трайбън. Само за няколко минути той обърна представите ми нагоре с краката. Допреди миг бях толкова доволен, че съм преминал първото Пресяване, а сега се чудех дали е повод за гордост, че не ме отхвърлиха, или просто начин да разбера, че селището иска да се отърве от мен. За щастие много бързо възстанових равновесието си. Никога не съм мечтал да стана Старейшина на моята Къща, никога не е било смисъл на живота ми. Поклонението беше. Бях минал първото от многобройните изпитания — това единствено имаше значение.

ТАКА вече бях истински Кандидат. През първите дни на подбора изискванията за дисциплина постепенно нарастваха. Ние бяхме разделени на четирийсет групи от по около сто души всяка — Трайбън и аз попаднахме в различни групи. Започнахме да посещаваме Къщите по групи, за да получим инструкции и да държим изпити. В началото всичко изглеждаше изненадващо лесно. Като въведение ни помолиха да напишем къси изложения защо искаме да бъдем Пилигрими. Помня моето почти дума по дума:

1. Преди всичко, защото вярвам, че да извършиш Поклонение е най-хубавото нещо, което може да направи човек. Ние сме длъжни да отидем горе при боговете, да се преклоним пред тях и да научим всичко, което могат да ни дадат. Това е най-святата, най-благородната традиции на нашия народ. Аз винаги съм почитал нашите обичаи.

2. Защото на времето баща ми беше Пилигрим и вярвам, че е възможно и досега да живее в някое от Кралствата на Коза Сааг. За последен път съм го видял като дете и голямата ми мечта е да го срещна отново, когато се изкача на Стената.

3. Прекарах целия си живот с поглед вперен в Коза Сааг, възхитен от нейното величие. Сега искам да премеря сили с планината и да разбера дали ще бъда неин достоен противник.

Изложението беше хубаво. Във всеки случай благодарение на него успях да премина и Второто Пресяване. Деветдесет обаче се провалиха и бяха отпратени. Нямах представа дали заради лошите изложения, или все пак имаше и друга причина. Подозирам обаче, че изложенията нямаха решаващо значение. Задачата на Учителите бе да намират причини и да отстранят толкова от нас, че през следващите четири години да останат точно Четирийсет Пилигрими. Можеха да използват всякакъв повод, за да отстранят някой от списъка.

Последваха религиозните напътствия. Четяхме от Книгата на Първия Катерач, макар естествено да я бяхме чели вече хиляди пъти. Обсъждахме Неговия жизнен път, Неговия конфликт с по-възрастните, Неговото изгнание, Неговото решение да изкачи Стената — нещо неразрешено тогава — нещата, които Той е научил по време на Своето Поклонение. Обогатявахме знанията си за имената и образите на боговете, за техните специфични черти и характерни особености, за да можем — в случай, че ги срещнем по планинската пътека — да сме в състояние да ги разпознаем безпогрешно и да им отдадем нужното уважение. Това се извършваше по следния начин: сядахме като малки деца в една колиба, а представител от Къщата на Светците ни показваше от далече свещените портрети и ние оповестявахме на висок глас имената.