Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

— Няма причина да го направят. Те изобщо не се интересуват от семейни и родствени взаимоотношения.

— О! — простенах аз.

Спомних си за Лилим и нейния Гортан, който бе тръгнал за Стената и не се беше завърнал.

— Щом държиш на всяка цена да се свържеш — разсъждаваше Трайбън, — направи го. Но трябва да се примириш, че има голяма вероятност да я загубиш, когато тръгнеш нагоре по Стената. Ако се свържеш именно с Туримел, това е съвсем сигурно, навярно вече си го проумял. И друго момиче да избереш, от друга Къща, положението е все толкова безнадеждно. Шансът тя да бъде една от Четирийсетте избраници не е повече от едно на хиляда. Практически няма никакъв шанс, разбираш ли? Да не би да искаш да оставиш едно дете без баща, каквото си ти? По-добре въобще не мисли за това, Полър. Мисли за Стената. Мисли само за Стената.

Както винаги не можах да открия никаква пукнатина в доводите на Трайбън. И така, примирих се с мисълта да остана завинаги без собствено семейство. Но ме болеше, болеше ме ужасно.

Туримел и аз прекарахме още една нощ заедно, нощ, в която всички луни бяха над нас — две в пълно сребристо сияние и три като бляскави полумесеци; въздухът бе прозрачен като царски кристален бокал. Лежахме плътно прегърнати на меко легло от мъх в северната седловина на Склона на Пратеника и нежно й разказвах, че се готвя за Поклонението и дори не допускам възможността за провал. За миг видях как силна болка премина през лицето й. Но тя я потисна, усмихна се нежно, кимна, а очите й бяха пълни с блестящи сълзи. Мисля, че е знаела истината през цялото време, но се е надявала да се случи чудо. Направихме всички Промени, една по една до последната капчица страст. Беше тъжна и прекрасна нощ и аз съжалявах, че свършва.

На зазоряване заваля ситен дъжд. Голи, ръка за ръка, се връщахме към селището, окъпани в перлената утринна светлина. Три дни по-късно тя обяви своето свързване с някакъв млад мъж от Къщата на Певците — вероятно го е държала в резерва, защото знаеше, че рано или късно ще я пожертвам в името на Коза Сааг.

След Туримел прекарвах ту с една, ту с друга, ала моята душа бе вече наранена и никога пред никоя не повдигнах въпрос за полагане на Печат. Не се задържах. А най-вероятно е всичките да са знаели, че се готвя за Стената.

Всяка година във всяка група заминаващи има няколко души, чиято съдба е предопределена за Стената и всички го знаят. В годината, когато навърших дванайсет, единият беше Транс. Аз също бях предопределен. Хората твърдяха, че върху мен виждат знака на Стената. Откри им го Звездния сън, който цялото селище сънува през една и съща нощ. Търсех този знак в огледалото на майка ми, но така и не го открих. Ала аз знаех, че е там. Не се съмнявах.

ВЛЯЗОХ в моята шестнайсета година. В десетата година по Оргулет пратеник от Къщата на Стената ми донесе обичайния изящно написан пергамент — нареждаха ми да се явя ведно с другите от моята наборна година на мястото, известно като Полето на Пилигримите. Най-сетне времето да стана Кандидат бе дошло.

Спомням си деня много добре. И как иначе? Бяхме четири хиляди двеста петдесет и шест. Не беше най-голямата наборна група, но не бе и най-малката. Екмелиос грееше толкова жарко, че небето цвърчеше. На Полето на Пилигримите покрито с кадифена червена трева се строихме в четирийсет и три редици от по сто човека, а тези, които бяха в повече образуваха редица от петдесет и шест души. Попаднах в късата редица — приех го като лоша поличба. Но Трайбън, застанал наблизо, в друга редица, ми намигваше и ми се хилеше, сякаш искаше да ми внуши, че всичко ще бъде наред.

Дойде страшният час на Първото Пресяване, от което се плашех повече отколкото от самата смърт.

През всичките ми четири години като Кандидат, нямаше нищо по-ужасно от момента на Първото Пресяване. Докато Учителите от Къщата на Стената се разхождаха бавно сред нас и от време на време спираха между редиците, за да докоснат някой от Кандидатите по рамото — по този начин му известяваха, че е отпаднал от състезанието — треперех като лист на вятър.

Всеки можеше да бъде пресят толкова внезапно, колкото пада мълнията и беше точно толкова безсмислено да се протестира срещу решението, колкото и да се роптае срещу природата. Единствено Учителите знаят причината за отстраняването на един Кандидат, без да са длъжни да я посочат.

Ето защо се боях от този момент. Понеже бях млад и невеж, си мислех, че Първото Пресяване е процес, контролиран от капризи, импулси или дори лични сметки. Следователно не се взимат под внимание качествата, които бях сигурен, че притежавам. Опитвах се да си спомня дали преди години съм направил нещо непристойно и обидно за Учителя; нещо, което да стои като трън в очите му и той да не може да го забрави. Е, ако е така, ще ме докосне по рамото и всичко ще свърши за мен. Няма да има Поклонение за Полър, няма да има изкачване по Стената, няма да има разбулване на тайни горе на Върха. Дори поличбата на моя Звезден сън няма да има значение, ако някой от Учителите реши да ме докосне. Няма да ми помогне и родословният ми корен, започнал от Първия Катерач. Само няколко души от Къщата на Стената не твърдят, че са Негови потомци. А дори половината от претендентите за Негови наследници да лъжат, пак остава огромно множество, в чиито вени действително тече Неговата кръв. Така че произходът ми от Катерача не е някакво предимство, което ще разреши автоматично участието ми в Поклонението. Ако едното ми рамо стърчи по-високо от другото и това подразни Учителя — докосване; ако блясъкът в очите ми или формата на челото ми изглеждат арогантни — докосване, или само фактът, че единият ми крак е недъгав — въпреки положените усилия, за да компенсирам този дефект по рождение — може Учителя да е сприхав и раздразнителен тази сутрин, защото го боли нещо — всичко може да се обърне срещу мен. Докосване и Полър изчезва.