Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

От пътя, покрит с дребен чакъл, се отбихме към едно равно, покрито с мъх място, откъдето наблюдавахме залеза на Екмелиос и изядохме малките парчета месо и сирене и изпихме виното, което носехме с нас. След това бавно съблякохме дрехите си, изпяхме един на друг песните на Промяната и напуснахме състоянието на безполовост. Легнах върху Гали и потънах в нейното голямо издръжливо тяло като в меко легло. Тя ме прегърна, прие ме в себе си и заедно се впуснахме радостни в безкрайни, сладостни, фантастични Промени.

— Чувстваш ли Огъня на Промяната?

— Не, а ти?

— Мисля, че не е толкова силен така близо до селището, но ме плаши мисълта, че можем да бъдем превърнати в чудовища.

— Дори и да отидем по-нагоре, няма да бъдем трансформирани, освен ако самите не го желаем — успокоих я аз; — Огъня на Промяната не може да те обсеби против волята ти. Само ако нямаш силата да останеш това, което си, можеш да бъдеш трансформиран.

— Откъде го знаеш? Никога не съм чувала някой да говори така.

— Зная! — заявих аз тържествено. Но истината беше, че само предполагах.

Около нас тихо падаше мрак. Бяхме твърде уплашени, за да заспим. Седяхме един до друг в очакване да се зазори и се удивлявахме на пронизителните звуци, които се носеха към нас от островърхите кули и шпилове. Не можехме да ги видим, но всички бяхме слушали ужасните приказки за Ястребите от Стената — толкова големи, че могат да носят Пилигрим в човката си. Но Ястребите от Стената, ако това изобщо бяха те, ни пощадиха и на зазоряване се върнахме в селището. Никой не го беше грижа къде сме ходили. Бащата на Гали беше пияница, а моят бе изчезнал на Стената преди много години. Добродушният Урилийн, братът на майка ми, който се грижеше за мен през детските ми години, никога за нищо не ме е наказвал. Така че никой не ни каза нищо за отсъствието.

С Гали преживяхме голямо приключение в планината. Но нашите тренировки за катерене по Стената през часовете за обучение, бяха много по-тежки от този излет. Вместо да следваме главния или някой от заобиколните пътища, ние трябваше да се движим и да си проправяме пътеки през гори в подножието на Планината. Пълзяхме по колосални скали и възлести коренища на дървета, преодолявахме отвесни скали, влагайки цялото си умение да боравим с въжета, куки и съоръжения, които ни предпазваха да не паднем и да се размажем. Нямаше нито месо, нито сирене, нито вино, и естествено не правехме Промени. Седмично предприемахме поне по едно изкачване, а това беше жестоко и изтощително изпитание. Връщахме се изранени и окървавени. Много се безпокоях за Трайбън, защото беше в друга група и не можех да му помагам. Но той се справяше. Понякога след часовете специално му показвах някои начини за преминаване на различни пасажи, начини за намиране на опора за краката в малките пукнатини или как да търси скални издатини, за да се захваща при придвижването. Катеренето беше не само изнурително, но и много рисковано. По време на петото изкачване Стейл от Къщата на Кожарите се загуби в гората. Търсихме го до полунощ и накрая го намерихме паднал на дъното на една пропаст. Лунната светлина обливаше изпотрошеното му тяло и разсипания около главата му мозък. Навярно в здрача се е разхождал по ръба на пропастта, без да осъзнава какво прави, макар че някой подшушна, че един Шамблър се приближил и го бутнал. Разтреперихме се, защото разправят, че Шамблър е голям колкото кръгла Къща, но не издава никакъв шум в гората и не оставя никакви следи.

Истината така и не се разбра. Но както и да е. Стейл беше мъртъв — първият от нашата група. Но не и последният.

Беше отново дванайсетия ден от Елгамор и още Четирийсет тръгнаха към Стената. Наблюдавах ги с уважение — вече ме обучаваха втора година и знаех през какво бяха минали, за да стигнат до този момент.

Тази година в селището се завърнаха още двама. Това винаги е било забележителен момент, защото се случваше много рядко. Единият се казваше Кайто и беше прекарал в планината девет години. Другият беше жена на име Брил, заминала преди шест години. Видях ги как несигурно вървят по площада, мръсни и окъсани, но с онзи победоносен поглед, който имаха всички Завърнали се. Децата тичаха да ги докоснат за късмет, възрастни жени хлипаха на улицата. Извикаха един от Светците, за да ги отведе в Кръглата Къща, където живеят Завърналите се. По-късно чух да говорят, че Брил е изминала половината от пътя нагоре по Стената, а Кайто успял да стигне почти до Върха, но аз се питах колко истина имаше в това. Слушах ги как бръщолевят на улицата и започвах да разбирам истината за Завърналите се. По време на Пътуването повечето — по-точно почти всички — изгубваха разсъдъка си и се връщаха празни, неспособни да мислят. Дори самият факт, че се завръщат беше чудо. Но беше глупаво да очакваме, че ще могат да ни опишат разумно къде са били или какво са видели. Затова всяка нова група Пилигрими тръгваше с толкова малко реални знания какво има там и какво ги очаква.