Робърт Силвърбърг - Тайнствата на Стената

Реших, че и часовете на обучение са част от Пресяването. Те имаха за цел да ни стреснат, да ни накарат да проумеем, че никой жител от равнината няма ни най-малка представа какво го очаква нагоре по Стената. Бяхме поразени, че изучаваме просто предания и легенди, неприложими на практика и съвсем естествено само след няколко седмици престанах да им обръщам внимание. Други, които повярваха, че техният живот зависи от това доколко добре са овладели тази купчина глупости, си водеха бележки и много скоро — щом се натрупа огромно количество противоречия, загадки и мистерии — започнаха да се движат със замаян поглед и странни изражения на лицата.

През този период се оттеглиха, почти цяла дузина Кандидати. Повечето от тях си бяха водили бележки. Според мен те си натъпкаха главите с толкова много нелепости за Стената, че просто се уплашиха да продължат.

Имахме и други часове, наистина ценни имам предвид часовете по оцеляване. Учеха ни на различни техники за изкачване и как да се справяме със специфичните условия, за които се предполагаше, че щяха да възникнат в по-високите части на Стената; на хитрости и трикове при лов и събиране на плодове, които трябваше да ни влязат в работа щом свършим взетата от селището храна. И тук наставниците бяха принудени да се осланят на митове и предположения, поради наложената забрана Завърналите се да разказват за своите преживявания от Стената. Но нямаше забрана за катерене по ниските части на Стената. Поне до първата миля — Поста Хитиат. По този начин ни бе разрешено да вкусим малко от онова, което вероятно ни очакваше.

Аз, разбира се, вече се бях качвал до Хитиат. Всички го бяхме правили. Още от малки се промъквахме към Стената. Повечето стояха само по няколко часа, а посмелите рискуваха и оставаха дори и през нощта. Така направих и аз, когато бях на четиринайсет. Тогава ходех с Гали. Току-що бяхме станали любовници и ни забавляваше предизвикателството да правим какви ли не скандални неща. Промъкнахме се до хранилището със свещените предмети, пипахме и разглеждахме някои от тях, откраднахме от съкровищницата на клана на Стената един мех вино за размечтаване, а в една безлунна нощ ходихме да плуваме в Басейна на Къщите Майки. Веднъж казах:

— Искам да се изкача на Стената, а ти?

Тя се засмя:

— Креш! Мислиш, че ме е страх ли?

Гали беше едра, сърдечна и силна като мъж, имаше плътен и дълбок глас и смях, който кънтеше поне през три къщи. Тръгнахме рано една сутрин, минахме край Пазачите на Портата като се отправихме по обичайния път към Гробницата Рощен и разбира се, щом я доближихме, се гмурнахме в непроходимата джунгла зад нея, след това започнахме да се катерим в обратна посока през горската просека, която вървеше паралелно на главния път. Беше ясен ден и още преди да стигнем Поста Глей, се взряхме изумени пред огромния брой Къщи, които се мержелееха под нас. А когато стигнахме до Хеспен, се спряхме за по-дълго до парапета, смълчани и учудени. Пейзажът се простираше под нас като миниатюра. Селището приличаше на детска играчка струваше ми се, че ако протегна ръка, ще го събера в шепата си. Точно под нас се виждаше Къщата на Стената с аленото си замберово дърво по средата, което изглеждаше не по-голямо от кибритена клечка. До нея бе Къщата на Светците, а от другата страна Къщата на Певците, след това Къщата на Лечителите, на Дърводелците, на Музикантите, на Клоуните и на Месарите, разположили се широко на изток и на запад като малки тъмни кръгове пръснати из гората. Далеч напред Къщите най-после свършваха и оттам нататък се простираше само зеленина, а някъде чак на хоризонта, отвъд нашите граници, едвам загатнати се забелязваха чуждите селища.

В този ден аз и Гали отидохме до Поста Хитиат. Пътят ставаше все по-неравен и ние вече губехме търпение. Повърхността на Стената тук беше мека и грапава, дребни камъчета с лек шум се сипеха върху нас. От време на време падаха и по-големи парчета скали, дори няколко каменни блока, които се сгромолясаха застрашително близо до нас и продължиха да се търкалят надолу. Всичко това ни притесни, а и ставаше все по-тъмно. Знаехме, че е лудост да се ходи отвъд Хитиат, долавях, че Гали се страхува, а и тя усещаше моя страх. Но тогава ми хрумна, че ако се предизвикаме един друг, може да отидем отвъд Хитиат. Осъзнах, че ако започнем да обсъждаме авантюрата, наистина ще я предприемем, защото никой от нас няма да иска да признае пред другия своите опасения или слабост.