Робърт Силвърбърг - Нещо ужасно се оказа на воля

— Тук ми е по-добре — отвърна тя.

— Може би ти повече обичаш да плаваш във въздуха? — той се съсредоточи на прелестите на свободния полет: регулатор на гравитацията на пояса, тя стремително се издига на височина и лети, лети над полета и долини, а до нея приятелите, тялото и е отпуснато напълно, в безтегловност, търси възходящите въздушни потоци, издига си докато земята под нея не се превръща в зелени и кафяви петна, гледа дребните къщи, смешните машинки, преминава над ширнало се сребърно езеро, планира над тъмна и мрачна гора, където могъщите канадски елхи се притискат плътно една до друга, а сега просто лежи на гръб, допряла крак до крак, ръцете са поставени под главата, слънчевите лъчи я галят по бузите, а под нея има стотина метра пустота…

Сатина не се хвана на тази въдица. Предпочиташе да си остане там, където си беше. Изкушението със свободния полет не успя.

Мукерджи нямаше повече енергия да направи трети опит да я изтръгне от комата. Вместо това се върна към чисто медицинските задачи и се опита да напипа източника на травмата, който преграждаше пътя и към света. Страхът, в това нямаше никакво съмнение; тази ужасна пукнатина в купола бе разсякла понятията й за безопасност, вида на родителите и брат й, които умираха пред очите й; миризмата на блато на атмосферата на Титан я блъскаше в ноздрите… Несъмнено всичко бе заедно, но хората са се оправяли и от по-лоши нещастия. Защо й се иска така да се оттегли от живота? Защо да не сложи край на ужасното минало и да започне нов живот?

Тя се страхува от него. И отчаяно се защитава. Не иска той да се рови в мозъка й. Всичките им срещи завършваха по един и същи начин: Сатина се вкопчваше в убежището си, Сатина решително пресичаше всеки опит да я измъкнат от доброволното й заточение. Продължаваше да се надява, че някога тя ще отслаби защитата. Но явно скоро няма да стане. Той внимателно отстъпи от центъра на мозъка й, като заговори на по-далечно ниво.

— Време е да тръгваш на училище, Сатина.

— Още не. Ваканцията ми беше така кратка.

— О, съвсем не беше кратка.

— Нима три седмици не са малко?

— Четиринадесет месеца, а не три седмици — каза Мукерджи.

— Това не може да бъде. Ние тръгнахме за Титан преди… беше седмицата преди Рождество и…

— Сатина, на колко години си?

— През април ще навърша петнадесет.

— Не е истина — каза той. — Този април мина, както и следващият. Преди два месеца навърши шестнадесет години. Така е, Сатина.

— Това не може да бъде, докторе. За момичетата шестнадесетият рожден ден е нещо особено, нима сте го забравили? Моите родители се канеха да канят много гости. Щяха да дойдат и всички мои приятели. Щеше да свири оркестър от девет роботи със синтезатори. Помня, че нищо такова нямаше, така че, как бих могла да навърша тогава шестнадесет години.

Силите му свършваха. Неговият ментосигнал отслабваше. Не можеше да намери в себе си достатъчно енергия и да каже, че тя отново блокира действителността, че родителите й са мъртви, че времето тече, докато тя лежи тук, че вече е прекалено късно да празнува Светлата Шестнадесет Годишна Възраст…

— Ние ще поговорим за това… друг път, Сатина… Ще се видим… утре… сутринта… утре… сутринта…

— Не си отивайте така бързо, докторе! — но той не можеше повече да поддържа контакта и го прекъсна.

Изправи се и поклати глава. Какъв срам, помисли си той, какъв срам. Когато напусна палатата, краката му трепереха. Спря се за миг в хола, облегна се на затворената врата и изтри потното си чело. Той не бе мръднал и крачка напред със Сатина. Успял бе бързо да влезе в допир с нея, но нищо повече. Така и не успя да отслаби комата й. На нея й беше много удобно в онзи илюзорен свят и той нито телепатически, нито по друг начин не успяваше да я изтръгне оттам.

Мукерджи въздъхна и като преодоля усилващото се чувство на отпуснатост, отвори вратата на следващата палата.

Операцията вървеше по мед и масло. Няколко студенти по медицина от трети курс изучаваха великолепната техника на доктор Хемънд от галерията на операционната както напосредствено, така и с помощта на индивидуални екрани. Диагнозата на възрастния пациент бе рак на главния мозък. От камерата за поддържане на жизнените процеси стърчаха главата и рамената му. Черепът бе обръснат, а нарисуваните сини линии и червени точки показваха разположението на тумора. Хирургът завърши нагласяването на лазерите, с които трябваше да унищожи коварното образование. Най-трудното бе минало. Оставаше само да даде на лазерите пълна мощност и да насочи тънките им лъчи в мозъка. Такава черепна хирургия бе напълно безкръвна, защото лъчите проникваха през най-дребните отворчета и като пронизваха от различни страни тумора, го унищожаваха, без да причиняват никакви повреди на здравите тъкани на мозъка. В подобни операции на планиране са поддава всичко. Щом се определят точните контури на тумора и лазерите са насочени правилно, работата може да се довърши от всеки студент.