Робърт Силвърбърг - Нещо ужасно се оказа на воля

— За невидимото чуждопранетно същество ли? — запита Накадаи.

— Нещо от този род. Ри, в какво състояние е кораба?

— Минал е предвидената обработка и сега се намира в изолационния сектор, където ще го държат, докато ние не изкажем някаква сносна идея за станалото.

— Ще ми разрешат ли да се изкача на борда му? — запита Мукерджи.

— Мисля, че да… но защо?

— Това в краен случай, ако кошмарите наистина са предизвикани от нещо външно; а то и досега може да се намира на кораба. И, разбира се, телепат на мое ниво е способен да го открие. Ти не можеш ли да получиш веднага разрешение?

— До десетина минути — отвърна Накадаи. — Ще дойда да те взема.

За по-бързо Накадаи взе кола. Когато стигнаха на пистата, той протегна на Мукерджи пукащ космически костюм.

— За какво ми е?

— Ами, може да поискаш да дишаш на кораба. В него сега има само вакуум. Решихме, че едва ли си заслужава, да се напълва със въздух. Освен това там има радиация. Съгласен ли си?

Мукерджи намъкна костюма.

Те тръгнаха към кораба. Това бе една обикновена междузвездна нулагравитационна машина. Поставена в далечния край на пистата тя изглеждаше малка и самотна. Кордон роботи препречваха пътя, но оповестени от центъра, пропуснаха лекарите. Накадаи остана вън. Мукерджи с мъка се промуши в шлюза и след обичайната обработка влезе вътре. Внимателно, като човек вървящ през гъста гора, в която, както му се струваше, на всяко дърво седи в засада по някой ягуар, се запромъква край каютите. Предпазливо се оглеждаше и по най-бързия начин се въведе в състояние на пълна телепатична възприемчивост. Отвори широко мозъка си и зачака контакта с това, което можеше да се крие в кораба.

— Давай де. Прави гадостите си.

На всички ментовълни мълчанието беше пълно. Мукерджи обходи всички помещения: трюма, каютите, двигателното отделение. Навсякъде беше пусто и спокойно. Той беше сигурен, че би могъл да открие присъствието на телепатично същество, колкото и необикновено да беше то, щом е било способно да стигне до мозъците на спящите астронавти, то е способно да се добере и до мозъка на буден телепат. След петнадесет минути без да е удовлетворен напусна кораба.

— Нищо няма — каза той на Накадаи. — Ние не мръднахме и крачка напред.

Взие все повече се отчайваше. През целия ден пълзя из сградата. Ако се съдеше по намаляването на притока на слънчева радиация през прозорците, настъпваше нощ. И макар на всеки етаж да се намираше по някой отворен мозък на пришълеца не вървеше с установяването на контактите. Наистина, повече нямаше фатални изходи, но се повтаряше същата история като на кораба. Всеки път, когато докосваше нечий мозък, реакцията беше отрицателна, което правеше невъзможна всякаква връзка. И все пак той се опитваше отново и отново, като преминаваше от мозък на мозък и се отказваше да повярва, че на цялата тази планета няма нито един човек, на когото да разкаже историята си. Надяваше се, че не причинява голяма вреда на тези мозъци, до които се докосва. В края на краищата решаваше се съдбата му.

В девет и половина вечерта измъченият доктор Мукерджи с възпалени от напрежението очи мъкнеше бремето на задълженията си. Работата му беше много. Шизоиден колапс, кататоническо вцепенение, Сатина с комата и, няколко най-обикновени истерички, два случая с парализа, афазия и още доста други болни, лечението на които поглъщаше шестнадесет часа на денонощие и изтощаваше до край телепатичните му способности.

Някога ще се премести оттука, ще напусне тази болница и ще се захване с частна практика на някой тропически остров, откъдето ще може да лети през почивките до Бомбай и заедно със семейството си да прекарва отпуската си по планетите на далечните звезди, по подобие на преуспяващите светила в медицината. Някога… Най-добре е да избие буйните фантазии от главата си. Ако трябва да се мечтае, каза си, то да е на сън. Трябва да легне. Сън, прекрасен и чудесен. А от утре всичко започва от ново: Сатина и комата й, шизоидите, кататониците…

Влезе в хола и започна да преминава от пациент на пациент, но по едно време го повикаха:

— Доктор Мукерджи, елате при доктор Бейли.

Бейли ли? Главният лекар на неврологичното отделение е още в болницата? Защо ли? Разбира се, не можеше и дума да става да пренебрегне повикването. Мукерджи съобщи в управляващия център, че прекъсва визитацията си и се насочи бързо към облицованата с интересна мозайка врата, на която се виждаше табела: „САМЮЕЛ Ф. БЕЙЛИ. Д. М.“