Робърт Силвърбърг - Нещо ужасно се оказа на воля

В девет часа и двадесет и осем минути стана вторият случай. Мистър Гинес на петдесет и една година получи коронарна емболия на третия ден след операцията. При това със същата последователност на събитията. Силното нервно напрежение завърши с моментална и фатална реакция на организма. Реанимационните процедури не помогнаха. Никой от лекарите в болницата не намери подходящо обяснение на тази смърт. Както и при мисис Малдонато, той спокойно спеше и жизнените му функции бяха нормални до мига на нещастието.

— Сякаш някой им е извикал силно на ухото „БАХ“! — измърмори един от лекарите, който си блъскаше главата над листа на болестта. Той посочи с показалец резкия скок на енцефалограмата. — Или са ги мъчили непоносими кошмари, от които не са могли да се отърват. Но никой от тях не е викал за помощ сестрата. А и от кошмари не може да се заразиш.

За главният невропаталог доктор Питър Мукерджи сутришната визитация на шестия етаж започна този ден с тихото гласче на микрофона закрепен зад лявото му ухо. Молеха го веднага да се свържи с карантинния блок.

— Какво им става на тези хора — опъна се доктор Мукерджи, — не могат ли да изчакат известно време? така съм зает сега, че…

— Молят ви веднага да отидете там.

— Нали знаеш, едно момиче е в кома, след петнадесет минути ще е готова за телетерапията. Тя ме очаква. Аз съм единствената й връзка с белия свят. Ако не отида…

— Молят ви, доктор Мукерджи, веднага да отидете!

— И защо на тези карантинници им е притрябвал невропатолог, при това мигновено? Дайте ми възможност първо да се погрижа за момичето и след четиридесет и пет минути съм на ваше разположение.

— Доктор Мукерджи…

Нямаше никакъв смисъл да спори с машината. Мукерджи сподави бликналия гняв. Родът му се славеше с избухливи характери, страст към кърито и телепатичен дар. Натисна копчето на централата и със сърдит глас каза да променят сутрешното разписание.

— Въведете половин час забавяне — мрачно произнесе той. — Както виждате, нищо не мога да направя. Привикват ме в карантината.

Компютърът се оказа достатъчно съобразителен да поръча авторолер. Когато се оказа извън болницата го чакаше кола. Пътуването по космодрума продължи само три минути и докторът не успя да се успокои. Екранът над вратата хвана значката му в кадър и системата за охрана я позна. От микрофона се чу важен глас:

— Чакат ви в стая 403, доктор Мукерджи.

Това помещение се оказа кабинет за наблюдение, разделен по средата с дебела стъклена стена. Той беше в общата част на зданието, а в другата половина, принадлежаща на карантината, полулежаха в легла шест измъчени астронавти. Към доктора се приближиха трима души от персонала на карантината. Раздразнението на Мукерджи изчезна, като видя, че един от тях е неговият стар институтски приятел Ри Накадаи. Миниатюрният японец бе с една година по-възрастен от него, понякога се виждаха по обедите в универмага на космодрума, а в близкото минало бяха нещо като сиамските близнаци. Но сега, поради непрекъснатата им заетост, нямаха възможност да се виждат с месеци.

— Пит — веднага започна Накадаи, — да си чувал някога за епидемия от кошмари?

— Какво?

Накадаи посочи хората в карантинното помещение.

— Тези момчета преди известно време се върнаха от полет до звездата Нортън. Корабът им е докарал дървесина от вида „зелен огън“. Физическото им състояние е прекрасно и аз отдавна да ги бях пуснал, ако нямаше нещо любопитно. Всички са със симптоми на крайно нервно изтощение, което, както те казват, се дължи на факта, че на практика не са спали в течение на целия полет, или около месец. Причината — мъчителни кошмари, така реалистични, че изсмукват мозъка със сънищата, всеки път щом легнат да спят. Звучи диво, нали? Затова си помислих да преминат неврологичен преглед. Може да са заразени с някаква церебрална инфекция?

Мукерджи се намръщи.

— И затова ме откъсна от пациентите ми, Ри?

— Поговори с тях — каза Накадаи. — Това може да те заинтересува малко.

Мукерджи погледна астронавтите.

— Добре. Каква е картината на тези кошмари?

Първи започна един висок и симпатичен човек, който се нарече лейтенант Фалкърк:

— Аз съм първата жертва. Стана веднага след старта. Трябва да кажа, че винаги ми е вървяло в тегленото на жребии. Нещата бяха така, сякаш нещо докосна мозъка ми и го напълни със страшни кошмари. И напълно достоверни. Струваше ми се, че се задушавам, че тялото ми се превръща в чуждо, че кръвта ми тече от всяка пора… — Фалкърк настръхна. — Като лош сън, но много по-силен и ярък. След няколко часа същото се случи с командира, лейтенант Родригес. Картините бяха други, но ефектът — същия. И поне петдесет пъти по-ярък от обикновен сън. После и останалите лягаха и се събуждаха с викове. Двама завършиха с това, че през последните три седмици се поддържаха единствено с тонизиращи таблетки. Ние сме доста уравновесени хора, докторе, обучени сме на много неща. Но такива сънища… до добро няма да ни доведат. И не толкова виденията, колкото тяхната интензивност и реалистичност.