Атанас Сейков: Япония в моя живот

Телефонът в къщи иззвъня. Вдигнах слушалката. Човекът, който се обади, ме поздрави — в началото на разговора имах усещане, че е българин. Това кратко недоразумение продължи, докато той се представи:

— Аз съм японец. Казвам се Рокуя Мацунага.

Отговорих:

— Много мило!

— Търся господин Атанас Сейко… в.

И японецът с делови тон поиска да се видим.

— Защо не дойдете у дома? — попитах аз, но много внимателно. Японците трудно канят чуждоземци по домовете си. Помислих си, че навярно и трудно приемат да направят посещение в нечий дом, когато са в чужбина.

Но онзи човек веднага, сякаш без да му мисли, ме уведоми, че след тридесет минути щял да бъде при мен. Канех се да затворя телефона, когато се досетих, че гостът може да няма представа за дома ми, и го попитах знае ли къде живея.

— Да — отговори той.

Мацунага сан, изглежда, предварително е идвал до площад „Славейков“, разучил е адреса ми, измерил е с часовник времето на връщане към хотела, където беше отседнал, и е изчислил всичко до най-малките подробности. Организирал почти цялата среща, японецът ми беше оставил само приятното задължение да го посрещна.

На вратата се позвъни точно, ама точно в шестнадесет часа и тридесет минути — според уговорката. Пред мен застана висок, слаб човек с трудно уловимо излъчване, което обаче ме караше да се чувствам спокоен. Той беше около шестдесетгодишен. Облечен така, както ние се обличаме.

Беседата продължи четири часа.

Разговорът ни — както тече водата. Мина време, а аз все още не можех да разбера какво точно беше довело у дома неочаквания гост от Япония. Макар че още с появяването си той декларира целта на своето посещение — както е прието. Все си мислех дали няма и нещо друго. Тогава вече долавях все по-ярки сигнали за това, как мнозинството българи гледа на книгата ми „Надникване в Япония“ („Хр. Г. Данов“, 1986 г.) по време на многобройните й обсъждания в страната. По-късно имаше публикувани хладнокръвни данни за изследвания с подчертано научноприложен характер от няколко авторитетни института у нас. Те констатираха, че тази книга слага край на фактологическите неточности за Япония в българската литература. Но обратната страна на Луната беше скрита: намирах се в пълно неведение дали японците са чели книгата ми и какво мислят за нея. Питаха ме за това и когато престолонаследникът, по-късно Император на Япония, дойде в България. Приятели се канеха да му я подарят, а не знаеха дали ще му хареса. Отговарях, че нямам представа… откъде можех да я имам?! После изненадващо бях известен, че моето произведение броди по Страната на изгряващото слънце. Казвах си: „Светът не е голям. Един ден все ще се чуе.“ И ето… Дали този човек нямаше предвид нещо по-конкретно, за да се грабне от Япония и да дойде у дома?

Мацунага сан ми даде своя визитна картичка. Тя имаше цвят на метал и върху нея пишеше на два езика (японски и английски): преводач на българска литература.

От него научих, че е превел на японски език „Под игото“ от Иван Вазов, „Железният светилник“ от Димитър Талев, „Тютюн“ от Димитър Димов, „Време разделно“ от Антон Дончев, „Разкази“ на Елин Пелин, „В тиха вечер“ и „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев. Станал е българист, когато открива българска граматика, написана от руски учен. Този човек като мен преподавал и английски език. Това ни свърза повече — сякаш двама просветители, седнали да си говорят. Канех се да попитам Рокуя Мацунага мога ли да го наричам приятел. Разбрах, че и той изпитва към мен добри чувства.

Появи се и драматичен момент в срещата, когато Мацунага сан спомена над какво работи. Неговият труд носеше заглавие „Приближаването на културит е“. Едва не извиках.

Скочих и поднесох на госта ръкопис, за да го разгледа. Там по свой начин разказвах за срещите си със световноизвестни писатели и с учени в областта на електрониката. От тях между другото събирах поговорки, афоризми и сентенции. Ръкописът ми носеше работно заглавие „Приобщаването на културит е“.

Ние с Мацунага работехме върху почти една и съща тема в две отдалечени точки на планетата. Двамата бяхме посветили години от живота си на едновременен спонтанен процес, тъй като по всяка вероятност бяхме направили едно и също откритие: живеем във време, когато културите на планетата се приближават една към друга. (Тук събирам смелост и добавям: след което ще последва качествен скок.)