Атанас Сейков - Япония в моя живот

Сто и двадесет страни в света караха автомобили „Тойота“.

Сто и двадесет! „Тойота“ притежаваше сто шестдесет и два завода в чужбина за сглобяване на колите си.

Не бях тръгнал по света да си разхождам обувките. Две хиляди и деветстотин мили пътувах с кораб в Японско море, в Тихия океан и във Вътрешно японско море. Бях в Кобе (О, Кобе!…), Хирошима, Осака, Саппоро, Токио, Нагоя, Киото, Отару… Ходих и на остров Мияджима. И съм разговарял с японци. Мое предимство беше да водя разговори с населението. Пряката реч вдъхва доверие. (Аз самият не чета пътеписни произведения, в които няма пряка реч.) Всичко, което разказвам, е минало през окото и ухото. Изстрадах темата. От пръв поглед усетихме японското икономическо чудо в „Тойота“, където се сглобяваха колите на конвейер — по реда и чистотата, цветовете на произвежданите изделия… Вървяхме в цеха по мост, отгоре… Всичко се виждаше.

На едно място се застоях, примамен от интригата на производството. Нещо ставаше! Бях присвил очи. Гледах как работник долу се труди около конвейера. А произвеждащата се кола, докато се сглобяваше част по част, се движеше бавно пред него: оттук дотам. И лампа, която не свети. Питах се защо ли лампата, поставена там, не свети? Работникът — чист, спретнат — извършваше операция по колата. При всяка нова машина — действията едни и същи. Движенията му се повтаряха.

Погледнах си часовника. Я, казвам си, да видя времето на операцията… Тридесет секунди. Добре. Нека го измеря още един път! И отново тридесет секунди. Това ми се стори съвпадение и пак засякох времето. А после пак и пак… Седем пъти. Стрелката на секундарника все отмерваше точно тридесет секунди. Започнах да се нервирам. Не бях свикнал на такова зрелище. Видях до себе си японка. Тя стоеше на почтено разстояние, за да не ме смущава с присъствието си. Погледнах я, жената се поклони и дойде при мен. Повикал я бях с очите си — в цеха беше тихо, — тя сякаш чу погледа ми. Наоколо колкото щеш тенекия по колите — нищо не звънеше. Нищо не напомняше за онази тенекеджийница със закачливото име „Тишина“ във Варна. Тенекия имаше, шум нямаше.

— Гледам вашите хора. Добре работят — започнах аз, колкото да тръгне разговорът. И си погледнах часовника.

— Те работят за Императора! — уведоми ме японката.

Ние двамата се разговорихме на чувствителната тема. Но мен продължаваха да ме нервират тридесетте секунди, които секундарникът на моя ръчен часовник все отмерваше, колкото да ядоса несвикналото ми на такава гледка око.

— А онзи там… — с усмивка и усилие сглобих въпроса аз, като се мъчех да прикрия раздразнението си — все за тридесет секунди си върши операцията! Как не можа веднъж поне да направи това за тридесет и една секунди?! А?

Японката каза:

— Ще стане лошо, сър.

— Кое?

— Лошо ще бъде, ако работникът извърши операцията за тридесет и една секунди. Лампата ще светне червено.

— ?!

И ще свети, докато друг работник по конвейера успее да навакса секундата.

— Секундата!!! — извиках аз и свирнах с уста. Все свързвам спомена със секунда, когато мисля за заводите „Тойота“.

И да не забравя. Точно се бях объркал от видяното, когато зърнах робот да носи шанцовия инструмент на един работник. Тази гледка ме довърши.

Вървим с Широ по улица Гиндза в Токио. Разбирам, че вече я имам възможност да се разхождам тук с японец, я нямам. И решавам да експериментирам.

Нищо в света не е в състояние да ме принуди да не правя това. Аз не разполагам с време. Не мога да наблюдавам с години характерните повтарящи се реакции на хората по местата, където пътувам, и често прибягвам до експеримента. Бях се наслушал на легенди за „тайнствената“ японска душа. Какви ли не измишльотини се говорят! „Национална душевност“ е много общо казано. Моите наблюдения в Япония ми помогнаха да се доближа до Широ. Беше се стигнало дотам, че като се погледнехме с него и се разбирахме. Казвах му: „Е, ха сега!“ Той се усмихваше конфузно и отговаряше: „Добре, де, добре!“ Така Широ се предаваше. Случваше се и обратното, когато японецът казваше на мен: „Е, ха сега!“ Аз вдигах ръце и конфузно отговарях: „Добре, де, добре!“ Реакциите на хората по планетата са почти едни и същи при сходни ситуации. Имах чувството, че като се осланям на тях, бих могъл да разбирам и глухонеми. Изтънко съм наблюдавал японците и понякога съм стигал до открития.

Улица Гиндза в Токио е красива. Тя предразполага към красиви мисли. Има хора, които се опитват да разберат човека и се зверят в него… докато го повредят! Този метод е първичен и груб. Като странствах по света, стигнах до момент, който бързо и лесно може да послужи за определяне на насрещния. Нарекох определен човек кооперативен (контактен). Такъв лесно се познава. Той дори и да не знае езика ти, се изразява красноречиво с реакциите си. Например ти запалиш цигара. На масата стои пепелник. Насрещният, ако е кооперативен, ще даде знак. Той побутва пепелника близо до теб. И ти си казваш: „Ясно!…“ „Ама искрен ли е?“ Това пък за какво ти е? Да си кооперативен, е достатъчно. Кооперативният намира начин да покаже, че е човек с добри намерения.