Атанас Сейков: Япония в моя живот

Легендите в Япония ме бяха зашеметили. И аз май че съставих версия от няколко легенди. Така много ми хареса онзи хаос. На кораба беше скучно. Станахме приятели с два делфина. Те следваха плаващия морски съд. Говорех им като на хора, делфините ме разбираха. И се замислих за прераждането, което беше модерно поверие за нашето време. По-объркан от легендите и екзотиката на Япония, си рекох: „Сигурно съм бил делфин по тези места… Маймуна никога не съм бил. И не искам да ме правят на маймуна!“ Представях си и как е станало кръщаването ми. В онази страна и при онези обстоятелства всеки би могъл да изпадне в такова положение. Аз съм видял всичко това: изваждането на копието от морето, създаването на островите, предаването на огледалото, меча и огърлицата на императора Джимму в двореца в Кашихара. Било е весело. Втурнал съм се по вълните на морето, пляскал съм с опашка и съм лудувал до припадане. При подаването на символите на императорската власт от богинята Аматерасу принц Ниниги но микото, без да иска, изтървава огледалото и то пада към дъното на морето. Няколко делфини се впускаме подир огледалото. Най-точен се оказвам аз. Грабвам го, изваждам го на повърхността и го подавам на богинята на слънцето. Аматерасу се навежда отгоре, глади ме по муцуната и ми казва: „Щастливо делфинче си ти! И си точно. Ще се казваш Сейко!“ („Сейко“ на японски език означава „точност“, „прецизност“. И… „успех“.)

Имах температура по онова време. Привиждаше ми се делфин, който държи огледало над вълните на морето. В огледалото блестят лъчите, които падат върху него от богинята на слънцето. Тресеше ме.

По-късно, когато се разхождахме в Токио с моя приятел Широ, отново се почувствах много така… Широ ме попита с какво се занимавам. „Е — мисля си, — Япония е далеч! Кой те познава!“ И като си спомних, че съм издал пътеписни книги, рекох: „Писател съм.“

— О, о, о! — учуди се Широ. — Писател?! Висшето общество!

Можете да си представите как съм се чувствал там за известно време. В Япония — поет, писател!… На тях се гледа като на хора от висшето общество. Не, аз не трябваше да ходя в Япония!

Пловдив. Лято. Разговорите за Страната на изгряващото слънце водехме в Млечния бар, в присъствието на Любопитния. Художникът Златю Бояджиев ни беше завещал масата си, определена в това заведение само за него. И за цял живот.

Слънцето е напекло плочите по главната улица на града, където е и „стъргалото“. Надвечер е оживено. През деня улицата изглежда пуста. Но не че е пуста. Върху едната й страна лежи сенчеста ивица от сградите и хората се движат по сянката. В другия й край, където слънцето пече и светлината грабва очите, няма никой. Фасадите от двете страни са свежо боядисани. И в различни цветове. Наоколо е красиво… като в Япония.

Масата е малка за многото познати, които се събираме. Разпитват ме и аз отговарям. Моите слушатели са останалите живи художници, останалите живи писатели, останалите живи работници… За всички тях Япония е хубав сън.

От заводите „Тойота“ се интересуваха и хора, които нямаха професионален интерес. В един географски район бяха разцъфнали десетина завода на фирмата. Спретнати — като на цветни картички: Мо-томачи, Камиго, Такаока, Мийоши, Цуцуми, Мьо-чи, Шимояма, Кинуура, Тахара. И техническият център в Хигашифуджи. Ние, група любители на автомобилостроенето, посетихме цех, където сглобяваха колите. Вълнуващо събитие. Основателят на „Тойота“ е Киширо Тойота. Той казва за производството: „Каквото е необходимо, ще трябва да се произведе в необходимото количество, когато е необходимо.“ Президентът на „Тойота“ — Ейджи Тойода, е поставил мото на завода: „Добро мислене, добро производство.“

Навеждаме глави. И мислим…

„Виждал ли си колата на бъдещето?“

„Двуместна е“ — отговарям.

„Двуместна!“ — учудват се край масата.

„Да. През двадесет и първи век няма да се возят в колите си заедно с приятеля на семейството. Третият няма бъдеще. То и интрига може да няма.“

Разговаряме и търсим. Търсим японеца.

„Разкажи ни повече за «Тойота»!“ — настоява Любопитния.

„Това за какво ти е? — питам. — Автомобили ли се каниш да си правиш в къщи?“

Разпитват ме, сякаш съм агент на автомобилните заводи. И аз давам сведения, което първоначално не влизаше в намеренията ми. Четири милиона и половина души работят в японската автомобилна индустрия и в сродните на нея индустрии.

И няма да разбереш японеца, ако не знаеш как се труди. Трудолюбието остава през вековете един от най-големите му добродетели. „Стопанските експерименти би трябвало да се правят на теория, а не на плещите на обществото“, мислех си аз, тъй като имах основание.