Атанас Сейков - Япония в моя живот

Съвпадението на темите се оказа вълнуваща изненада и за Мацунага сан, която той прие по-сдържано поради своя нрав, но очите му светнаха. Японецът разглеждаше страниците на моя труд с такова любопитство, така се беше надвесил над ръкописа, сякаш се канеше да влезе в него.

Първият по важност представител на една държава в друга страна на света според мен е водещият преводач. Той е много важна личност. После идват уважаваният пълномощен министър… и неговата съпруга. В разговора с Мацунага отново долових нотки на деловитост и ми мина през ума, че той може би идва да уговаря нещо по-конкретно, може би превеждането на „Надникване в Япония“. Естествено беше да мисля така, нали?

Не! Не това! Японецът дори ми подсказа, че не става дума за превод. Причината на неговото посещение беше по-съществена и, бих казал, много по-разкошна! В Япония този мой читател се запознал с книгата ми. След като привършил прочита й, качил се на самолет за Европа. И дошъл у дома… за да ми изкаже мисли и чувства.

Рокуя Мацунага си замина. Проведох доста оживени разговори с приятели и познати по повод на неговото гостуване. Нарочно разказах случката на повече хора, за да видя реакциите им — така направих иначе трудно уловими при други обстоятелства социални наблюдения. Едни си прехапаха устните, други смениха цвета на лицето си. Няколко души сметнаха тази история за невероятна — трябваше да я повтарям, за да се уверят, че са я чули добре. Повечето навлязоха по-дълбоко в явлението. Паметливите отбелязаха, че силно впечатляващият случай след смъртта на Сийка Макрелова — първата омъжена за японец българка — се повтаря. Зетят на България — Маеда сан — навремето дошъл от Япония в Пловдив, за да моли родителите на починалата си съпруга да му разрешат да се ожени за японка — той довел и японката със себе си. Мацунага сан идваше от Япония в София, за да разговаря с автора на книга.

Един човек ми каза: „Щом по света съществуват трогателни човешки отношения, значи и у нас могат да дойдат.“ По-точно е да се каже: да се върнат. В България това е било, когато с волска кола, зиме, и при снежна виелица, овдовелият мъж е прекосявал Балкана, за да моли родителите на починалата си жена да му разрешат да се ожени отново; когато българи са се крили в мазетата на къщите си и там са даваливземали пари на заем, без да подписват разписка, та изпадналият в нужда да не изпитва хорското съжаление; когато съвестни хора са имали доблест да признаят вината си. Самонаказвали са се, преди да бъдат наказани. Много човещина е имало по тези земи.

Разговаряхме с приятел под дърво на площад „Славейков“. Есен. Върху оголените клони бяха останали няколко огнени листа, готови да се откъснат от най-слабия повей на вятъра. Моят събеседник видя в идването на японеца „ръката на международните отношения“, които са започнали да стават подобри. Отбеляза и способността на някои хора да влияят върху другите заради определени техни качества. Защото има и такива, които са беззащитни поради неосведоменост. Срещу всеки и срещу всичко не се воюва. Случва се понякога наш приятел да говори и против нас. Е, щял да каже нещо… Но той сигурно има основание за това. А и малките народи се радват на по-малко приятели. Колко души в Япония работят за българската култура? Разногласията с ценни за нацията хора при всички случаи водят към търпимост, диалог и по-чести контакти. Ние не можем да си позволим жест — да махнем пренебрежително с ръка на всеки и на всичко.

Може би най-впечатляващо се изрази изстрадал мъдрец в кафенето, където се събираха умни и информирани хора. Той ми каза: „Твърде е възможно никога да не разбереш причината, поради която японецът е дошъл у дома ти. За тебе това би могло да бъде нещо незначително, а за него да е от огромна важност.“

На кого бяха думите: „Няма защо да се учудваме, че хората живеят естествено.“

Така успях да съставя разнообразна картина. Усетих и някакво движение — сякаш вятър беше подухнал върху водата на застояло езеро. Светът край мен не само прехапа устни и смени цвета на лицето си. Този жаден за знания мир се спусна в дълбочината на явлението и дълбоко се размисли.

Почувствах желание да подсиля чертите върху трудно уловимия образ на моя гост — чрез описанието на онова, което той беше направил. Исках да го сравня с друг подобен човек и друга подобна постъпка, извършена от някого покрай мен. Но се размислих и си казах: „Не е възможно да постигна това. То няма градация.“