Атанас Сейков - Япония в моя живот

По време на четиричасовия ни разговор с госта и пиенето на чай забелязах как някои етични човешки проблеми са се интернационализирали, което беше достатъчно сериозно, за да ме радва и натъжава. Японецът се изразяваше свободно, когато разговаряхме за явления или личности — без да се страхува, че мога да съобщя за думите му на онзи, срещу когото той понякога говореше. Ако не искаш да мислят лошо за теб, няма да правиш лошо. Човекът беше дошъл у дома заедно с етиката си. В неговото поведение виждах доблест да изричаш за хора и явления онова, което мислиш. Той повтаряше: „това е много хубаво!“ Или: „Това е много лошо!“

У Рокуя Мацунага имаше нещо светско. Японецът не си събу обувките, когато влизаше у дома — явно познаваше нрава на европейците. Сериозен човек. Благодари ми и каза, че се чувства доволен заради отношението ми към Япония. Но сигурно щях да го разочаровам, ако не му бях показал и своята етика на човеколюбив. За японците какво ли не се чува?! Споменава се и това, че нямали чувство за хумор. Да се говори категорично за цял един народ, е глупаво. Аз самият обаче имам усещане, че тези хора в повечето случаи всичко вземат на сериозно. Понятието европейско е на почит сред японците, но за много от тях наистина е чужд така нареченият „европейски хумор“, където често се просмукват интимни мисли. Те това за хитруване ли го смятат?! Ти се пошегуваш за нещо, а японецът вземе, че го заложи в компютър. Електрониката естествено няма гъдел — не се смее, приема го за информация…

Обаче моят гост, Мацунага сан, имаше чувство за хумор. Като видя, че се поуморихме от дългия и сериозен разговор, каза:

— Аз… Аз преди дватри месеца си направих харакири.

— Ужас!!

— Да… да. Харакири. Бях в болница. Оперираха ми стомаха.

Виждах, че гостът се чувстваше добре. Шегуваше се.

— От апандисит ли? — рекох. — Операцията да не е от апандисит? То тогава „голямо харакири“ е било.

Двамата избухнахме в неудържим смях. Аз се полях с чая. Хуморът на госта искреше по японски фино и разкошно, каквото беше и пътуването му до дома от другия край на света, за да сподели мисли и чувства след прочита на една книга — книгата, която държите в ръцете си.

Автор съм на книги за странствания. Натрупах опит предимно в Европа и Азия. Мислех, като разчитах на патилата си, да напиша и книга за Япония. Толкова много хора искат да слушат или да четат за Страната на изгряващото слънце. Интересно им е. Но аз съм сериозен човек и ми се струва, че не ще успея да създам произведение за тази екзотична страна. Изплаши ме не само онова, което видях, чух и преживях. Английският писател Лафкадио Хърн — един от най-възторжените почитатели на Япония от края на деветнадесети век, творил под японското име Коидзуми Якумо, е признат наред с японските автори. Той възкликнал: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ В Осака моя позната с чаровното име Оки поиска да ме насърчи, но не скри усмивката си. Тя ми каза: „Ние често четем книги — за нас, японците. И често се смеем.“ Иди след това, че ги описвай с опита, който си натрупал, с познанията, които имаш, за времето, с което си разполагал! И не че малко съм видял в Япония! Обиколих почти цялата страна. Секретарят на българското посолство в Токио ми каза: „Какво правите?! Та вие надникнахте навсякъде. Ние десет години живеем тук и не сме видели толкова много!“ Едва ли е добре да напишеш книга, на която японци, ако я прочетат, могат да се смеят. Желанието ми да опиша Япония е голямо! Не се решавам поради ред причини, някои от които са условни. Предпочитам да издам нещо голямо колкото книга, но да го нарека иначе, което е парадоксално.

Преди да тръгна на път, нарочно не исках нито да чета, нито да слушам за Япония. Впечатленията ми са естествени и неподправени. Разказвам това, което видях, чух и преживях. Изпитах всичко върху сетивата си. „Създаването на книга може да предизвика не само смеха на японците, но и присмеха на българите“ — мислех си. У нас много се говори за Япония, а и много се знае. В Пловдив, на улицата, съм срещал познати, които са се провиквали: „Япония ли?“ И като започне такъв да нарежда… Съвсем забравя, че не той, а аз се връщам оттам. Попитах обущаря, който ми изкърпваше обувките, какво мисли за японците. Той ми каза: „Зетят работи в статистиката!…“ И целия следобед говори. Аз съм внимателен слушател. Е, Бога ми, как един не каза нещо лошо! Моите познати са ревниви на тази тема. Всеки от тях има в съзнанието си своя Япония. Тя е чудно красива страна, там хората са добри… На такива разказвай най-хубави впечатления от пътуването си. И изтърви само малко, което дори да не е чак толкова лошо… Българският слушател е готов да те намрази! Бях респектиран от две страни: от самата Япония и от българина, който не иска да слуша нищо друго за Страната на изгряващото слънце освен прекрасното.