Брам Стокър - Дракула

Там видяхме не онова гнъсно нещо, а Люси, такава, каквато я познавахме приживе — с лице, излъчващо несравнима нежност и чистота. Истина е, че по него бяха останали следи от страдание, но при все това всички усетихме, че покоят, спуснал се върху нея подобно на слънчев лъч, бе земен символ на мира, в който душата й оттук насетне щеше да се рее.

Ван Хелсинг се доближи до Артър и го хвана за рамото.

— А сега, приятелю, прощавате ли ми?

— Дали ви прощавам? — Артър взе дланта на стареца и я целуна. — Бог да Ви благослови за това, че върнахте душата на тази, която обичах, и че ме поставихте в мир със себе си.

— А сега вече можете да целунете мъртвите й устни, младежо, както тя, ако можеше, би пожелала да направите.

Артър се наведе, целуна я и после Куинси го изведе от гробницата. Професорът и аз отрязахме с трион стърчащата част на забития кол, сетне сторихме същото с главата на трупа и напълнихме устата и с чесън. След това се присъединихме към приятелите си, чакащи ни отвън. Ван Хелсинг предаде на Артър ключа от гробницата и ни каза:

— Свършихме голяма част от работата, но има още много за правене. Остава да намерим автора на тези злощастия и да го унищожим. Не крия от вас, че ще трябва да се сблъскаме с още опасности и болка. Ще ми помагате ли?

Един по един стиснахме ръката на професора и му обещахме да бъдем с него.

— Добре — каза той. — След два дни ще се съберем в седем вечерта, за да вечеряме заедно. Ще поканя още две личности, които вие не познавате. Тогава ще ви изложа плана си. Джон, сега ти ела с мен, защото искам да се посъветвам с теб за някои неща. Тази нощ ще замина за Амстердам, но ще се завърна още утре.

Когато пристигнахме в хотел „Бъркли“, там Ван Хелсинг намери телеграма, предназначена за него:

„Пристигам с влака. Джонатан е в Уитби. Важни новини. Мина Харкър.“

— Мисис Мина е възхитителна! — възкликна професорът. — Не жена, а чудо. За съжаление няма да ме завари тук. Така че иди да я посрещнеш на гарата и я приюти при теб, Джон.

След което, докато пиехме чай, ми говори за дневника на Джонатан Харкър, писан по време на пътуването му в чужбина, както и за този на мисис Харкър.

— Оставям ти ги, за да ги проучиш внимателно. При завръщането ми ще бъдеш в течение на всички факти и тогава условията ще бъдат по-добри за вземане на някакво решение от наша страна.

Излязохме и вървяхме заедно до улица „Ливърпул“. Там се разделихме и продължих сам до Падингтън, където се намерих петнадесетина минути преди пристигането на влака.

Обичайното при такива случаи множество беше започнало да се разпръсква, а ведно с това аз бях започнал да се безпокоя да не би да се размина с гостенката, когато едно красиво момиче, след като ме огледа, се спря пред мен и ми каза:

— Вие сте доктор Сюърд, нали?

— А вие сте мисис Харкър!

— Познах ви по описанието, което ми бе правила за вас бедната Люси, но… — спря се внезапно и се изчерви.

Червенината, която покри собствените ми страни, ни успокои, тъй като представляваше една взаимна размяна на деликатност. Поех багажа й, който включваше и една пишеща машина, и поехме към убежището ми.

Тя, разбира се, предварително знаеше, че живея в сградата на лечебно заведение за душевноболни, но въпреки това не можа да сдържи нещо като потръпване, когато влязохме вътре. Отиде да се настанява в отредената й стая и каза, че щом бъде готова, ще дойде в кабинета ми на разговор. Записвайки всичко това на фонографа си, я чакам. Още не съм имал възможността да прочета дневниците, които ми предаде Ван Хелсинг, ако и да лежат разтворени върху бюрото ми. Ще трябва да й намеря някакво интересно занимание, та да мога междувременно да се запозная с тях. Тя все още не си дава сметка колко скъпоценно е времето за нас и колко много работа ни предстои. Но не бива да я плаша с това. Чувам я, че идва.

29 септември. След като се преоблякох, се насочих към кабинета на доктор Сюърд. Преди да вляза, се спрях за малко пред вратата му, защото ми се счу, че говори с някого. При все това, тъй като ми беше казал да не се бавя, почуках и влязох. За мое учудване се оказа сам, а на писалището пред него имаше нещо, което по описания, които ми бяха правили, се досетих, че трябва да е фонограф. Никога не бях виждала такъв апарат, а интересът ми към него бе голям.

— Надявам се, че не съм ви накарала да ме чакате много — казах. — Поколебах се пред вратата, тъй като ми се стори, че имате събеседник.