Брам Стокър - Дракула

Обаче, стигайки на една-две крачки от вратата, се закова на място, сякаш възпирана от някаква непреодолима невидима стена. С побеляло лице и очи, хвърлящи адски пламъци, тя продължи да стои между разпятието и светената преграда, каквато представляваше сега вратата. Струваше ни се, че се бе изминала цяла вечност, когато Ван Хелсинг се обърна към Артър:

— Кажи ми, приятелю, смяташ ли, че трябва да продължа начинанието си?

— Правете каквото смятате за нужно — тихо изрече Артър, като падна на колене и отново покри лицето си с длани. — Не може да има по-голям ужас от този.

След като професорът махна светите символи от процепите около вратата, видяхме с огромно удивление, как жената, притежаваща телесност не по-малко реална от нашата, преминава през една пролука, в която и острие на нож трудно би могло да бъде пъхнато. Изпитахме приятно чувство на облекчение, когато след това професорът постави отново лепкавите ленти на местата им. После той се обърна към нас с думите:

— Да си тръгваме, приятели. Утре ще продължим.

На връщане се прибрах с Артър и Куинси, като по пътя взаимно си повдигахме духа. Бяхме се погрижили детето да е на сигурно място. Почувствахме силна умора.

29 септември нощта. Отново малко преди дванадесет часа Артър, Куинси и аз отидохме аз вземем професора, за да се отправим заедно към гробището. Скоро всички се озовахме в гробницата. Артър потрепери целият, когато вдигнахме капака на ковчега и пред очите ни се разкри цялата неестествена красота на тялото, лежащо вътре.

— Това действително ли е тялото на Люси или е демон в нейния облик? — попита той Ван Хелсинг.

— И е, и не е нейното тяло. Но почакай малко и ще видиш…

След като с присъщите му отмерени движения изпразни цялото съдържание на чантата си, професорът се обърна към Артър.

— Преди да започнем, позволете ми да ви кажа нещо. Когато тези същества стигнат до това си състояние, те са обречени на безсмъртие. Не могат да умрат в истинския смисъл на думата, в течение на човешките поколения прибавят към своите редици нови и нови жертви и така се размножават по света. Ако вие, приятелю Артър, бяхте получили целувката на Люси непосредствено преди да умре или миналата нощ, когато насмалко да я приеме в обятията си, щяхте на свой ред след смъртта си да се превърнете в „носферату“, както ги наричат в Източна Европа, и да създадете и вие много от тези страховити създания, вдъхващи ни ужас. Деянията на злочестата млада жена пред нас бяха в самото си начало. Децата, на които тя посегна, все още могат да бъдат спасени, ако тя почива същински мъртва; раните по шиите им ще изчезнат и те ще се върнат към игрите си, без никога да узнаят какво им се е случило. И тогава душата на тази клетница ще бъде свободна. Затова, приятелю, благословена ще бъде ръката, нанесла и спасителния удар. Аз съм готов да го сторя, но нима измежду нас няма някой с повече права в това отношение?

Всички погледи се обърнаха към Артър и той разбра.

— Благодаря ви, приятелю, от все разбитото си сърце — прошепна Артър с изпръхнали устни. — Кажете ми какво трябва да направя и не ще се поколебая.

— Съберете цялата си смелост, млади човече, и всичко ще свърши бързо. Ще трябва да забиете в тялото й този подострен кол. Зная, че това е трудно поносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение. Само не се колебайте, като започнете. Мислете си за това, че сте заобиколен от приятели.

— Продължавайте — каза глухо Артър. — Уточнете подробно как да действам.

— Вземете кола в лявата си ръка, готов да бъде забит в сърцето, а чука — в дясната. После, когато ние започнем заупокойна молитва, удряйте в името Господне, за да се върне в нормалното си състояние обичаната от нас покойница и за да изчезне това полумъртво изчадие, което е тя сега.

Артър подходи с голямо хладнокръвие и видях, как колът започва да хлътва в бялата плът. След това той удари с все сила.

Нещото в ковчега се сгърчи и отвратителен и смразяващ кръвта писък излетя от полуотворената уста. Тялото диво се замята, острите зъби тъй прехапаха устните, че ги разкъсаха и долната част на лицето се покри с розова пяна. Ала Артър не спря нито за миг. Приличаше на въплъщение на Тор, докато силната му десница се вдигаше и падаше, забивайки все по-надълбоко кола, а наоколо му пръскаше кръв.

Най-накрая мятанията на тялото станаха вяли и то застина в неподвижност. Страшната работа бе свършена.

Чукът изпадна от ръцете на Артър, който залитна и ако не бяхме го подхванали, щеше да се свлече на земята. Едри капки пот се стичаха по лицето му и дишаше учестено. В продължение на няколко минутки се занимавахме да го накараме да дойде на себе си, така че никой не погледна към ковчега. А когато отправихме погледите си натам, голяма бе нашата изненада.