Брам Стокър - Дракула

Тези тежки и твърдо казани слова впечатлиха Артър. Той взе ръката на стареца и каза със сломен глас:

— Толкова съм объркан, че ми е трудно да схвана какво всъщност имате предвид, но все пак ще дойда с вас, за да видя какво искате да ми покажете.

Беше без малко полунощ, когато прекатерихме зида на гробището. Ван Хелсинг ни заведе до гробницата и отвори вратата; като видя колебанието ни, хлътна вътре пръв. Последвахме го. Той запали фенера, който носеше, и се обърна към мен:

— Ти вчера беше тук с мен. Кажи, беше ли тялото на Люси В ковчега?

— Беше — отвърнах.

— Чухте ли? — попита той останалите, докато вдигаше капака.

Всички едновременно надникнахме в ковчега. Той се оказа празен! В продължение на няколко минути никой не пророни дума. Накрая Куинси Морис беше този, който наруши царящото мълчание.

— Професоре, аз ви се осланям. Вашата дума е всичко, което искам. При нормални условия никога не бих ви задал въпрос като този, който ще ви задам сега, нито пък бих ви обидил с някакво съмнение, но тази мистерия отива отвъд понятия като „чест“ и „безчестие“. Вие ли отмъкнахте трупа?

— Кълна се във всичко свято за мен, че не съм го пипал.

В продължение Ван Хелсинг им разказа подробно за нашите похождения в гробището, включително и за перипетията с детето. След това обясни, че настоящата нощ, за разлика от предишната, ковчегът пустее, защото той е махнал чесъна и разпятието от вратата с цел да осигури доказателство. После ни помоли всички да изчакаме навън, за да сме видели и чули още по-странни неща. Излязохме оттам в индианска нишка. Последен вървеше Ван Хелсинг, който грижливо заключи след нас. Известно време в мълчание наблюдавахме заниманията, на които се отдаде. Първо той извади от чантата си нещо като възтънка вафла или бисквита, завита в бяла кърпа, а след това някаква белезникава маджунеста паста. След като раздроби на ситно „вафлата“, я замеси с пастата, разтегляйки така полученото в дълги ленти. Тях пък залепи в процепите между вратата и стената на гробницата. Учуден, го попитах какво прави, а Артър и Куинси също занадничаха, изпълнени с любопитство.

— Затварям гробницата, та да не може да влезе — обясни професорът.

— И ще успеете да го сторите с това, което слагате там? — продължих да питам.

— Тъй е.

— А какво всъщност слагате? — Този път въпросът изхождаше от Артър.

— Нафора. Донесох я от Амстердам. Имам индулгенция.

Този отговор като че ли стресна и най-скептичните измежду нас. Запазихме мълчание и при знака му да се изпокрием около гробницата, тутакси се подчинихме.

Чакането бе дълго. По едно време с тихо изсвирване професорът насочи вниманието ни към една бяла фигура, придвижваща се по алеята, носеща нещо тъмно, притиснато о гърдите й. Фигурата се спря и един лунен лъч освети тъмнокоса жена, наведена над русо детенце. След още малко до нас достигна тихичко изскимтяване, което малките деца понякога изпускат по време на сън. Тъкмо да се втурнем напред, Ван Хелсинг с жест ни възпря; Сърцето ми се бе смразило. Чух приглушеното възклицание на Артър; под лунната светлина той бе разпознал лицето на Люси Уестънрей. Да, това беше Люси. Но колко променена! Нежното изражение, което й бе присъщо, беше отстъпило място на гримаса на неумолима жестокост, а нейната чистота бе изместена от необуздано сладострастие. Ван Хелсинг тръгна напред, а ние го последвахме, така че застанахме в редица пред входа на гробницата. Професорът вдигна фенера и светлината му падна върху лицето на Люси, при което видяхме, че устните й са влажни от прясна кръв, стичаща се по брадата и савана й.

Когато Люси — наричам „това“ така, тъй като все пак беше с нейната физиономия — ни видя, отстъпи с крясък на гняв, като издебнато от ловци диво животно, и захвърли на земята детето, което дотогава бе притискала о себе си, ръмжейки върху му като куче над кокал. Детето нададе силен писък и заплака. При това й действие на хладнокръвна безжалостност чух как Артър изстена. В този момент тя тръгна към него с протегнати ръце и похотлива усмивка. Артър се дръпна назад, криейки лице в дланите си. Тя продължи да върви към него и с чувствен глас му каза:

— Ела, Артър. Остави ги другите и ела с мен. Прегръдката ми жадува за твоето тяло. Ела заедно да се отдадем на покой. Ела, любими, ела!

Имаше такава сатанинска лъст в начина, по който изрече това, че то отекна в нас, ако и да не ни бе предназначено. Колкото до Артър, той сякаш бе попаднал под някаква омая, откри лицето и разтвори широко ръце. Тя тъкмо направи движение да се втурне към него, когато Ван Хелсинг внезапно застана между тях, размахвайки малкото си златно разпятие. С разкривено от гняв лице, тя отстъпи назад и мина от другата страна на професора, като да искаше да влезе в гробницата.