Брам Стокър - Дракула

— Струва ми се желателно детето да остане тук няколко дни — посъветва Ван Хелсинг. — За Всеки случай.

— Разбира се — съгласи се Винсент. — Не по-малко от седмица. Поне раничките да заздравеят.

След вечеря двамата с Ван Хелсинг се отправихме към гробището. Прекрачихме зида му и не след известни затруднения, дължащи се на плътния мрак, а и на това, че мястото ни бе кажи-речи непознато, можахме да открием гробницата на рода Уестънрей. Професорът извади ключа, отвори скърцащата врата и с жест по силата на любезния навик ме покани да вляза пръв. Получи се нещо гротескно в иронията на този етикетен ритуал при такива злокобни обстоятелства. Придружникът ми бързо ме последва и след като затвори вратата зад себе си, затършува пипнешком из чантата си, за да извади накрая оттам един кибрит и свещ, която запали тутакси. Сетне се приведе и започна да обхожда ковчезите, четейки надписите по тях под мъждивата светлина. Най-сетне откри този на Люси.

— И сега какво? — полюбопитствах аз.

— Сега ще отворя ковчега и сам ще се увериш.

Инстинктивно отстъпих назад, тъй като по силата на професионалния си рефлекс очаквах оттам да излетят газовете от разлагащия се вече седмица труп. Но професорът вдигна капака и нищо подобно не последва. Той бегло надзърна вътре и после с поглед ме покани да сторя същото. Приближих се и погледнах. Ковчегът беше празен. От изненада се вцепених, докато Ван Хелсинг остана невъзмутим.

— Сега убеди ли се, приятелю Джон? — попита той.

— Убедих се, че тялото на Люси не е в ковчега, но това доказва едно-единствено нещо.

— И какво е то?

— Че не е тук.

— Добра логика — каза професорът. — Но как си обясняваш, че не е тук?

— Може би го е задигнал някой некрофил…

Давах си сметка, че говоря глупости, но това бе единственото, което ми хрумна да кажа.

— Добре, въздъхна Ван Хелсинг. — Виждам, че се нуждаеш от още доказателства. Ела с мен.

Той постави капака на мястото му, загаси свещта, и след като излязохме, заключи вратата. Подавайки ми ключа предложи:

— Ако смяташ, че това ще те, успокои, дръж го у себе си.

Засмях се невесело:

— Един ключ нищо не е. Може да има дубликати.

Професорът безмълвно прибра ключа в джоба си. Сетне ми нареди да наблюдавам този край на гробището, а той се прокрадна към другия. Заех място зад едно дърво и проследих с поглед отдалечаващата му се фигура, докато не се скри зад едно малко възвишение.

Последва самотно бдение. В далечината един часовник би дванадесет часа, после, един, после два… Беше ми студено, спеше ми се и изпитвах ядно чувство към професора, задето ме бе забъркал във всичко това и ме бе накарал да изстрадам толкова тъжни часове.

Ненадейно, като се обърнах, съзрях смътно някакъв белеещ се силует да се придвижва сред сумрачния шубрак на другия край на гробището. В същото време тъмна сянка се проплъзна откъм мястото, където бе изчезнал професорът, и се насочи натам. Втурнах се и аз в тази посока, но се наложи да криволича между надгробните камъни и решетести огради, като при това неведнъж се проснах върху един или друг гроб. Малко по-нататък, между боровете край водещата до църквата алея белият силует се бе отправил към гробницата. Откъм мястото, където за пръв път бях зърнал този силует, се чу шумолене и приближавайки се, се озовах лице в лице с професора, който носеше в ръцете си малко детенце. Той го приподнесе към мен и прошепна:

— А сега убеди ли се?

— Не — отвърнах по неволно рязък начин.

— Нима не виждаш детето?

— Да, дете е. Но кой го е домъкнал тук? Ранено ли е?

— Ще проверим начаса — каза професорът и със заспалото дете на ръце напуснахме гробището.

След като се отдалечихме на известно разстояние, се спряхме в една дъбрава, където запалихме клечка кибрит, за да огледаме шията на детето. Нямаше никакви наранявания.

— Не бях ли прав? — казах победоносно.

— За щастие пристигнали сме навреме — отвърна професорът.

Сега трябваше да решим какво да правим с отрочето и заобсъждахме въпроса. Ако го отнесяхме в полицейския участък, щеше да се наложи да обясняваме причината за нощното ни блуждаене или поне да разкажем къде и как сме намерили детето В края на краищата решихме да отидем до Хемпстед Хийт и да го оставим на земята, щом чуем някой полицай да се приближава.

Всичко стана според плана ни. Едвам дочули тежките стъпки на полицая в нощен обход, оставихме детето в средата на пътя, така че да не може да не бъде видяно. Скрихме се и чак когато се разнесе възгласът на удивление на полицая, под светлината на чийто фенер попадна детето, се отдалечихме безшумно. Имахме късмета да хванем един файтон, с който се върнахме в града.