— Какво мислиш за това? — попита, сочейки един от поместените материали.
След като го прочетох набързо, отвърнах:
— Напомня ми онова, което се случи с Люси.
— И как си го обясняваш? — продължи професорът.
— Май че съществува някаква обща първопричина. Онова, което е налетяло на тези деца, е същото, което я бе връхлетяло и нея.
— Това е истина, но косвено, не и пряко — отвърна той.
Тези му думи ме озадачиха.
— Какво имате предвид, професоре?
— Не си ли имал никакви подозрения, приятелю Джон, относно това от какво всъщност умря бедната Люси?
— От нервна прострация, съпроводена от голяма загуба на кръв.
— А по какъв начин губеше кръвта си?
— Не зная — смотолевих аз.
— Ти си интелигентен човек, разсъждаваш добре, а и смело, но все пак си в плен на предразсъдъци. Слагащ ограничения и на очите, и на ушите си, оставяш без внимание всичко, което е извън непосредственото ти битие. Сега ще те питам: вярваш ли в прераждането? А в материализацията? В съществуването на астрални тела? В предаването на мисли? В хипнотизма…?
— Да, що се отнася до последното — прекъснах го. — То нееднократно е било доказвано по убедителен начин.
— Тогава кажи ми на мен, който съм се посветил на изучаването на човешкия мозък, как може да приемаш хипнозата и да отхвърляш предаването на мисли? Животът винаги си е имал своите тайнства. Ако не е така, защо Матусалем е живял деветстотин години, а злочестата Люси умря, въпреки че имаше във вените си голяма част от кръвта на четирима мъже? Можеш ли да кажеш, че познаваш тайните на живота и смъртта? В състояние ли си да обясниш защо в някои части на света съществуват огромни прилепи, които се хранят тъкмо и единствено с кръв? А какво мислиш за…
— За бога, професоре! — възкликнах. — Нима се опитвате да ми кажете, че Люси е била хапана от някой от онези прилепи-вампири и че подобен екземпляр се намира в Лондон през настоящия деветнадесети век?
С ръка Ван Хелсинг направи знак да млъкна и каза:
— Винаги си имал доверие в мен и сега в името на това доверие те моля да повярваш в неща, които никога преди не би приел.
— Доколкото разбирам, професоре, опитвате се да ми кажете да не се включвам мисловно в предварително изградено убеждение, тъй като имаме пред себе си извънредно необичаен случай.
— Ненапразно си любимият ми ученик. Струва си човек да те учи. А сега, след като имаш готовност да възприемеш, си направил първата стъпка към проучването. Вярваш значи, че раничките върху шиите на децата са им били нанесени от същото като при Люси?
— Вярвам го — отговорих аз.
— В такъв случай грешиш — каза професорът с тържествен глас, ставайки. — Де да беше така. Но за нещастие е нещо много по-лошо.
— В името господне, професор Ван Хелсинг! — извиках. — Какво искате да кажете?
Тогава той с отчаян вид се отпусна на един стол, облакъти се на масата и покривайки лицето си с длани, отрони:
— Тези рани са дело на мис Люси.
Дневникът на доктор Сюърд (продължение)
За миг бях обхванат от гняв. Това ми прозвуча като да бе ударил плесница на Люси приживе. Стоварих юмрук по масата и ставайки, казах:
— Луд ли сте, доктор Ван Хелсинг?
Но той ме изгледа с толкова мек и тъжен поглед, че тутакси се овладях.
— Добре щеше да бъде, ако бях луд — пророни. — Лудостта е нищо в сравнение с това, за което става дума. Зная, че е трудно да приемеш веднага някои абстрактни истини, а още по-трудно е да възприемеш толкова горчива конкретна истина, и то отнасяща се за някого като мис Люси. Тази нощ ще отида да си я потвърдя. Ще ме придружиш ли?
От тези думи ми се зави свят; човек не обича потвържденията на подобни истини. Виждайки колебанието ми, професорът продължи:
— Добре, ще ти кажа какво предлагам. Първо, още сега отиваме в болницата, за да видим това дете. Доктор Винсент ми е приятел и мисля, че е бил състудент в Амстердам. Предполагам, че не ще има нищо против нашето желание. После… — тук той извади един ключ от джоба си… после ще прекараме нощта в гробището, където лежи Люси. Това е ключът за гробницата й. Взех го от гробаря.
Сърцето ми заби силно от предчувствието за ужасно изпитание. След кратко мълчание се въоръжих с достатъчно смелост, за да заявя, че ще бъде най-добре да побързаме в тези предначертания, тъй като времето тече…
Заварихме детето будно. Беше се наспало и нахранило, така че общото му състояние се подобряваше. Доктор Винсент сне превръзката от шията му и ни показа раничките. Не подлежеше на съмнение приликата им с тези на Люси. Само дето бяха по-малки и пресни. Попитахме Винсент на какво ги приписва. Той отвърна, че трябва да са ухапвания от някакво животно, най-вероятно плъх. Това, което му направило впечатление, било, че едва събудило се, детето попитало сестрата дали би могло да си тръгне. На въпроса и защо толкова бърза, то отвърнало, че иска да отиде да си играе с „лейди“.
Читать дальше