Брам Стокър - Дракула

30 септември. Лорд Годалминг и мистър Морис дойдоха по-рано, отколкото ги очаквахме. Доктор Сюърд бе излязъл по работа, отвеждайки Джонатан със себе си, така че аз трябваше да поема новопристигналите. За мен това бе болезнена среща, тъй като събуди спомените ми за упованията и бляновете на Люси отпреди само няколко месеца.

Те не бяха наясно с много неща, затова ги поставих в течение на известното до днешна дата и им дадох по едно копие от дневниците, които съпругът ми и аз бяхме преписали и сложили в ред.

Лорд Годалминг прелисти своя доста обемист екземпляр и попита:

— Вие ли писахте и преписвахте всичко това?

Потвърдих, а той продължи:

— Вие сте хора добри и любезни, а и толкова труд сте хвърлили, че съм готов сляпо да приема вашите виждания и да ви помагам. Освен това зная колко много сте обичали скъпата ми Люси…

Тук сълзите задавиха гласа му и той закри лицето си с длани Мистър Морис с инстинктивна деликатност стисна рамото му и после излезе от стаята. Предполагам, че има нещо в природата на жената, което предразполага мъжа на воля да излива пред нея чувствата и емоциите си, без да се опасява, че това ще бъде в ущърб на мъжествеността му. Така и Лорд Годалминг, едвам бяхме останали сами, седна на дивана и даде простор на плача си. При вида на неговата съкрушеност се настаних до него, нежно взех дланите му между своите и казах:

— Зная какво е била Люси за вас и вие за нея. А ние двете бяхме като сестри. Сега, когато е мъртва, ще ми позволите ли да бъда сестра за вас във вашата мъка? Бих искала в нейна памет да ви бъда опора поне в страданието.

След малко риданието му секна и той стана, като ми се извини. Заразказва ми за ужасното си терзание, в което е бил почти сам, тъй като извън неколцината наши общи приятели, никому, не бивало да се доверява, имайки предвид страховитите и невероятни обстоятелства.

— Ако уважението и благодарността на един мъж представляват за вас нещо, то знайте, че днес си спечелихте моите. И ако някога имате нужда от помощ, вярвайте, че ще я намерите в мое лице. Дано Бог не позволи да се затъмни щастието ви, но ако нещо се случи, обещайте ми, че ще ме известите.

— Обещавам ви — отвърнах му, за да го успокоя.

Докато вървях по коридора, видях мистър Морис, който се бе загледал от един прозорец. Като чу стъпките ми, се обърна.

— Как е Арт? — попита. Сетне, забелязвайки, че очите ми са зачервени, продължи: — Виждам, че сте го утешавали. Бедното момче! Нуждае се от това. Никой по-добре от жена не умее да разтуши едно скърбящо сърце.

Виждайки, че и той страда и тъй като и неговите чувства към Люси ми бяха известни, казах тихо:

— Бих искала да мога да утеша всички страдащи. Позволявате ли да бъда ваша приятелка, която ще бъде винаги насреща, когато ви е необходимо?

Той ми хвана ръката и я целуна с благодарност.

30 септември. Когато се прибрах, се оказа, че Годалминг и Морис не само са пристигнали, но и че вече са изчели различните дневници и писма, които семейство Харкър бяха поставили в ред. Джонатан още не се бе завърнал от посещението си при коларите, за които ми бе писал доктор Хенеси. Мисис Харкър ни приготви по чаша чай и след като го изпихме, се обърна към мен:

— Доктор Сюърд, мога ли да ви помоля нещо? Имам желание да видя пациента ви Рънфилд. Толкова интересен ми стана от дневника ви!

Съгласих се. Когато влязох в стаята на душевноболния и му съобщих, че една дама желае да го види, той само се ограничи да попита защо. Отговорих му, че тя ми е гостенка и е пожелала да види всички болни в болницата.

— Много добре — каза той. Нека влезе, но преди това искам да поразтребя.

Начинът, по който осъществи това си намерение, бе крайно странен: преди да успея да го възпра, изгълта всички мухи и паяци, които бяха налице в кутиите, като че се опасяваше някой друг да не свърши това вместо него. Когато приключи това си дело, с готовност обяви:

— Нека дамата заповяда.

Седна на ръба на кревата с полунаведена глава, но гледайки зорко. След като тя го поздрави, той запази мълчание, докато погледът му изрази първо удивление, после — съмнение. Накрая наруши тишината, а думите му ме поразиха:

— Вие не сте момичето, за което искаше да се ожени докторът, нали? Не, не може да бъде, защото тя е мъртва.

— О, не! — отвърна с нежна усмивка мисис Харкър. — Вече си имам съпруг. Аз съм мисис Харкър.