Брам Стокър - Дракула

6 август. Изминаха се още три дни и все така съм без вести. Това напрежение започва да става нетърпимо. Ако знаех до къде да пиша или към кого да се отнеса, щях да бъда по-спокойна, но никой нищо не знае за Джонатан от датата на онова лаконично писмо. Моля се Богу да ме сподоби с търпение. Люси е по-възбудена от всякога.

Нощес небето внезапна помръкна и старите рибари уверяват, че има опасност от буря. Риболовните лодки се завръщат прибързано, с очевидна тревога. Насам се приближава мистър Суейлс, насочил се е право към мен…

Впечатлих се много от промяната в клетия старец. Сядайки до мен, каза кротко:

— Искам да споделя нещо с вас, мис.

Озадачена от вълнението му, взех сбръчканата му длан между своите и го помолих да говори открито. Така че старецът, без да изтегля ръката си, изрече:

— Опасявам се, драга, че може да съм ви стреснал преди няколко седмици със своите разкази, но не това е било намерението ми и искам да го помните, когато вече не ще бъда на този свят. Не се страхувам от смъртта, но и бих я избягнал, ако можех. Така или иначе часът трябва да е близък, тъй като сто години са повече, отколкото човек може да се надява. В този бурен вятър има нещо със звука, мириса и вкуса на смъртта. Във въздуха е и я чувствам да приближава. Боже, стори тъй, че да се отзова с леко сърце на повика ти, когато го дочуя!

Вдигна набожно ръце, сваляйки в същото време шапката си. Подир няколко минути мълчание, през които като че ли се молеше, стисна ръката ми и се сбогува с мен, благославяйки ме. Зарадвах се, когато един познат представител на бреговата охрана се появи с далекоглед В ръка. Спря се да поговори с мен както обичайно, но през цялото време наблюдаваше някакъв странен кораб.

— Не мога да го позная — възкликна той. — Прилича ми на руски, но се движи доста странно. Сякаш не може да реши каква посока да вземе. Без съмнение си дават сметка за приближаващата се буря, но не знаят дали да потеглят на север в открито море или да спрат тук. Вижте го пак! Сменя посоката си с всяко подухване. Утре ще разберем повече за него.

(залепена в дневника на Мина Мърей)

Уитби. Този град преживя една от най-внезапните и големи бури, които някога са били регистрирани и чиито последствия бяха едновременно странни и уникални. Времето беше задушно, нещо обичайно за месец август, и късният съботен следобед бе по-приятен от всякога. После задуха югоизточният вятър и бреговата охрана веднага предупреди за наближаваща буря. Малко по-късно вятърът затихна напълно и към полунощ царяха абсолютен покой, горещ въздух и онази смътна напрегнатост, която толкова въздейства на чувствителните натури. Малко светлини можеха да се видят в морето, тъй като дори и параходите, които обикновено плават близо до брега, се задържаха в открито море и се различаваха само няколко риболовни лодки. Единственият платноход, който се виждаше, бе една чуждестранна шхуна, придвижваща се на запад с разгърнати платна. Глупостта или невежеството на нейния екипаж бе обект на общите коментари, докато тя се виждаше, като в същото време й се правеха знаци да прибере платната си. Преди да се стъмни окончателно, въпросният кораб все така клатеше платна под напора на вятъра сред развълнуваното море.

Около 22 часа въздушният покой стана застрашително потискащ, а тишината — толкова дълбока, че лаят на едно куче в града се чуваше ясно отвсякъде. Малко след полунощ от морето долетя странен шум и бурята се развихри изневиделица. С бързина, която в онзи миг изглеждаше невероятна, а и сега си е все така необяснима, целият вид на природата като че бе обхванат от конвулсии. Вълните се надигаха с нарастваща ярост, докато за броени минути морето, което дотогава приличаше на огледало, се превърна в ръмжащо и всепоглъщащо чудовище. Скоро под светлините на фара, на известно разстояние от него, попадна шхуна с разгърнати платна, като че ли същата, която бе забелязана преди това. Вятърът бе променил посоката си към изток и онези, които наблюдаваха бурята, изпаднаха в смут, като видяха каква опасност застрашава съда. Както стояха нещата, беше невъзможно той да се добере до пристанището. Фарът съсредоточи светлините си на мястото, където се очакваше корабокрушението и хората гледаха със затаен дъх. Внезапно вятърът задуха на североизток и остатъкът от мъгла се разпръсна. Тогава, скачайки от вълна на вълна с главозамайваща бързина, странната шхуна с разпънати платна се втурна в пристанището. Светлината я следваше неотстъпно и любопитните потръпнаха, тъй като на руля имаше завързан труп, чиято обронена глава се поклащаше по ужасен начин ведно с кораба. На борда не се виждаше друга човешка фигура, обстоятелство, което изтръгна вик на удивление от устата на наблюдателите: оказваше се, че по чудо корабът е стигнал до пристанището, без да бъде управляван! И всичко се разви с по-голяма бързина от тази, с която пиша тези думи. Шхуната не се спря, а връхлетя върху пясъчно-чакълестия бряг под източната скала, известна като Тейт Хил.