Брам Стокър - Дракула

Естествено следствените органи още не са се произнесли. Липсват всякакви доказателства, така че не може да се знае дали този човек самият не е бил извършител на престъпленията. Местните хора поддържат, че капитанът е герой и че ще му устроят обществено погребение на възвишението. Утре с въпросното погребение ще се приключи с тази поредна „морска мистерия“.

10 август. Погребението на клетия капитан беше много трогателно. Заедно с Люси отрано заехме обичайното ни място, откъдето не ни убягна никаква подробност от ритуала. През цялото време Люси бе много неспокойна и съм склонна да мисля, че нейните нощни разходки вредят на здравето й, което винаги е било деликатно. Странно ми е, че самата тя не признава да има мотив за безпокойството й, макар че и може би не разбира какво става с нея. А и има едно обстоятелство, което поне отчасти би могло да оправдае душевното й състояние: тази сутрин на нашата пейка благият мистър Суейлс бил намерен мъртъв, със счупен врат. Според лекаря старчето паднало назад, вероятно изплашено от нещо, тъй като лицето му било застинало в такова изражение на ужас, че тези, които го видели, изтръпнали.

Мисля, че всичко, което се случи напоследък, ще се отрази зле на свръхчувствителната натура на Люси, затова ще направим една дълга разходка, та дано физическата умора не й позволи да предприеме пак нощните си излази.

11 август, три часа сутринта. Силната нервна възбуда ми пречи да спя, така че седнах да пиша дневника си… Бях заспала рано поради прекомерна умора, когато внезапно се събудих. Седнах в леглото с ужасно усещане на страх и смътно чувство на празнота наоколо ми. Стаята бе тъмна и не можех да видя леглото на Люси, затова запристъпях внимателно към него. Запалвайки клечка кибрит, открих, че я няма, а също така, че вратата е отключена, ако и вечерта да я бях заключила. Не пожелах да тревожа майка й, която напоследък доста боледуваше, така че облякох една дреха и тръгнах да я търся. Помислих си, че не би могла да е извън дома, защото дрехите й бяха на място, а тя имаше върху себе си само нощница. Със свито сърце обходих всички помещения и накрая стигнах до антрето, където видях, че входната врата е отворена. Без да се губя в догадки, наметнах един плътен шал и излязох. В този момент часовникът отбелязваше един часа и навън нямаше жива душа.

Хрумна ми, че може да е тръгнала към нашето обичайно място и се затичах в тази посока. Разстоянието ми се стори безкрайно; коленете ми се разтрепериха и се задъхах, докато изкачвах стълбичките, водещи към възвишението. Един облак, обгърнал месечината, ми попречи да установя отдалече, дали Люси е на любимата ни пейка. Обаче, когато се приближих още малко, различих очертанията и на пейката, и на бялата фигура на Люси. Ала имаше и нещо дълго и черно, надвесено над нея. Изплашена, извиках: „Люси, Люси“ и това нещо вдигна глава и можах да видя едно бяло лице с пламтящи като въглени очи. Люси не се отзова на вика ми и аз продължих да тичам към входа на гробището. Като навлязох в него, църквата се озова между мен и пейката и я закри от погледа ми за няколко мига. Когато отново я видях, облакът бе отминал и луната светеше с цялото си великолепие, което ми позволи да видя сгънатата фигура на Люси, с глава, отпусната на облегалката. Бе напълно сама и когато се наведох над нея, се оказа, че все още спи. Устните й бяха полуотворени, а дишането, — учестено, едва доловимо. Вдигна ръка и притисна яката на нощницата към гърлото си, като че се пазеше от студа. Наметнах шала върху раменете й, опасявайки се да не настине, и го захванах с една голяма безопасна игла. В тревогата си трябва да съм го направила грубовато, убождайки я, защото пак поднесе ръка към гърлото си и изстена. След това й сложих обувките си и започнах внимателно да я будя.

За щастие никой не ни забеляза по обратния път към дома. Пристигайки, я сложих да си легне и преди да заспи, тя ме помоли да не казвам на майка й за случилото се. Отначало се поколебах, но после й обещах да не го правя. Заключих вратата и завързах ключа на китката си. Сега Люси спи дълбоко… Далеко над морето се виждат първите отблясъци на зората.

Същият ден по обяд. Люси изглежда добре. Изразих съжаление, че съм я убола с безопасната игла. Има две червени дупчици на гърлото си, а видях и кърваво петно върху яката на нощницата й. Със смях тя ми отвърна, че въобще не си е дала сметка за това.