Брам Стокър - Дракула

Дежурният представител на бреговата охрана пръв се изкачи на борда. Аз, вашият кореспондент, също бях допуснат там, така че бях един от малцината, които видяха отблизо завързания о руля мъртвец. Гледка като тази не се наблюдава често. Ръцете на мъртвия моряк бяха вързани една връз друга за едната спица на руля. Под тях бе привързано и едно разпятие. Поривистите движения на платната трябва да бяха въртели руля така, че въжетата бяха протрили месото, оголвайки костта. Състоянието на нещата бе протоколирано и един лекар, хирургът Дж. М. Къфин, който пристигна малко след това, заяви след огледа си, че човекът трябва да е мъртъв от около два дни. В джоба на последния имаше една грижливо запушена бутилка, а в нея — руло хартия, което се оказа, че е добавка към корабния дневник.

Не е и нужно да се пояснява, че мъртвият кормчия бе свален с надлежната почит от кораба, където достойно беше стоял на пост до смъртта си, и бе пренесен в моргата, за да чака разследването. Внезапната буря вече отмина. Тълпата се разпръсна и небето започна да аленее над йоркширското поле. Ще изпратя навреме за следващия брой повече подробности около изоставения кораб, който успя да влезе в пристанището по толкова чудноват начин, и то в разгара на бурята.

9 август. Обстоятелствата около изоставения кораб се оказаха не по-малко учудващи от пристигането му. Изясни се, че е руски, че се нарича „Деметер“ и че идва от Варна. Палубата му почти изцяло е покрита с бял пясък, а товарът му е доста скромен: големи дървени сандъци, пълни с пръст. Този товар е предназначен за адвоката от Уитби мистър С. Ф. Билингтън, който тази сутрин се качи на борда и влезе в правдата си. Направи впечатление факта, че юридически всичко бе в ред и това предизвика всеобщи коментари.

По-късно. Благодарение любезността на един високопоставен чиновник ми бе позволено да видя корабния дневник. Тъй като няма причини да бъде държан в тайна, позволено ми е да възпроизведа текста, изпускайки някои излишни технически подробности. Така че, докато един чиновник от руското консулство ми диктува превода, аз пиша.

От Варна към Уитби

Случиха се толкова странни неща, че водя най-точни бележки за всичко.

На 6 юли приключваме с товаренето на бял пясък и сандъци с пръст. По обед вдигаме платна. Прохладен източен вятър. Екипажът се състои от петима моряци, двама боцмани и аз (капитана).

На 11 юли призори влизаме в Босфора. Посещения на турските митничари. Всичко е наред. Продължаваме пътя си в 4 часа следобед.

На 12 юли пресичаме Дарданелите. Пак митничари, но всичко свършва бързо. Искат да напуснем по-скоро. Привечер сме в архипелага.

На 13 юли оставяме назад нос Матапан. Екипажът е недоволен от нещо. Като че ли са изплашени, но не говорят по въпроса.

На 14 юли безпокойството на хората нараства. Всичките са стабилни мъже, с които съм плавал и преди. Боцманът не може да разбере какво не е наред; казвали му, че има „нещо“ и се кръстели. Боцманът изгуби контрол над себе си с един от тях и го удари. Очаквах разправия, но всичко се размина.

На 16 юли сутринта боцманът докладва, че един човек от екипажа, Петровски, липсва. Не може да даде обяснение за това. Хората са по-обезпокоени от всякога. Казаха, че са очаквали това, като пак добавиха, че има „нещо“ на борда. Боцманът става много невъздържан с тях и се опасявам от бъдещи неприятности.

На 17 юли, вчера, един от хората на име Олгарен дойде в каютата ми, за да ми довери, че е видял на борда странна личност. Заяви, че по време на вахта се подслонил от дъжда зад рубката и тогава видял, че някакъв висок и слаб човек пресича палубата и изчезва. Проследил го внимателно, но като стигнал носа, там нямало никой, а люковете били затворени. Клетият моряк бе обладан от суеверен страх и се страхувам да не го предаде и на другарите си. За да избегне това, ще направя оглед на кораба от задната до предната част.

По-късно събрах екипажа и му обявих решението си. Първият боцман се ядоса; каза, че тези приумици са абсурдни и че ще деморализират още повече хората. Заповядах му да застане на руля, докато останалите и аз започнахме претърсването с фенери в ръце. Нито един ъгъл от кораба не остана непретърсен и тъй като единственият ни товар се състоеше само във въпросните дървени сандъци, нямаше никакво място, където един човек би могъл да се скрие. Хората се почувстваха по-спокойни, когато приключихме, и се върнаха към работата си с олекнали сърца. — Първият боцман се мръщеше, но не каза нищо повече.