Брам Стокър - Дракула

19 юли. Напредваме. Сега маниакът разполага с цяла колония врабчета, докато мухите и паяците му са почти на изчезване. Когато влязох в стаята му, изтича към мен, за да ми каже, че ме моли за една голяма, услуга: „Бих искал да си имам едно малко котенце, за да си играя с него, за да го уча на разни неща и да го храня… храня…!“ Молбата му не ме изненада, тъй като забелязах, че перушинестите му питомци бяха станали по-големи; не ме вълнуваше, че щяха да бъдат унищожени по същия начин както мухите и паяците. Попитах го дали не би предпочел котка вместо коте и той възторжено ми даде утвърдителен отговор. Бил поискал малко животно, защото се страхувал, че голямо ще му бъде отказано. Когато поклатих глава с думите, че не съм сигурен дали въобще ще получи едното или другото, на лицето му се изписа жестоко заканително изражение, което говореше за желание за убийство. Този човек развива хомицидна мания.

22 часа. Отново го посетих и го намерих седнал в един ъгъл. Като ме видя, се хвърли на колене на пода, молейки се да му позволя да си има котка, тъй като от това зависело спасението му. Аз обаче останах твърд в отказа си и той се завърна в ъгъла. Ще го видя утре рано.

20 юли. Посетих Рънфилд много рано, преди надзирателят да е предприел обиколката си. Намерих го да пее, слагайки захар по перваза на прозореца, което явно означаваше, че отново е започнал да лови мухи; и го правеше с радост. Забелязвайки отсъствието на врабчетата, го попитах за тях, на което той ми отговори, че са отлетели. Тук-таме из помещението имаше пера, а върху дюшека забелязах няколко капки кръв. Не казах нищо, но помолих надзирателя да ме уведоми, ако през деня нещо му направи впечатление.

11 часа. Надзирателят дойде да ме осведоми, че на Рънфилд му станало лошо и повърнал голямо количество перушина. „Мисля, докторе“, каза той, „че Рънфилд е изял врабчетата живи и сурови.“

23 часа. Дадох на Рънфилд силно приспивателно и измъкнах бележника му с цел да го проуча внимателно. Идеята, която напоследък се зараждаше в главата ми, сега се очерта по-ясно в теоретично отношение. Моят хомициден маниак принадлежи към много специална категория. Ще трябва да измисля нова класификация, за да го обознача. Ще го назова зоофаген маниак (поглъщач на живот). Желанието му е да поглъща колкото се може повече живи същества и се опитва да го постигне по акумулативен начин. Даде много мухи и на един паяк, много паяци на едно врабче, а след това поиска котка, та да изяде тя всички врабчета. Какви ли ще бъдат следващите му стъпки? Приключи с точност сметката в бележника си и днес начена нова. Колцина от нас започват нова сметка всеки ден от живота си? Струва ми се, че бе вчера, когато в живота ми умря една надежда, за да започна нова сметка. Ох, Люси. Люси! Не мога да се сърдя нито на теб, нито на моя приятел, чието щастие е и твоето. Остава ми само да живея за работата си.

26 юли. Много съм разтревожена за Джонатан. Не съм имала вести от него, само дето вчера все тъй любезният мистър Хоукинс ми изпрати нещо като писмо от Джонатан, което бил току-що получил. То се състои само от един ред, написан в замъка на Дракула, с който той известява завръщането си. Неговото държание ме обърква и не го разбирам. То не му е присъщо и затова съм, меко казано, неспокойна. Безпокоя се и за Люси, която въпреки че е добре, се е върнала към стария си навик да ходи по време на сън. Майка й говори по този въпрос с мен и ме помоли всяка нощ да заключвам вратата на стаята ни. Мисис Уестънрей се страхува за Люси и ми довери, че съпругът й, бащата на Люси, също е страдал от сомнамбулизъм. Приятелката ми ще се омъжва през есента и вече подготвя дрехите си и мисли за уреждането на съвместния им дом. Разбирам вълненията й, въпреки че Джонатан и аз ще започнем общия си живот по-просто. Мистър Холмууд, единствен син на лорд Годалминг, ще дойде скоро, при първа възможност, защото баща му не е добре със здравето, и Люси вече брои минутите. Иска да го заведе на нашата пейка в църковното гробище и да му покаже оттам красотите на Уитби. Предполагам, че чакането я изнервя; ще се оправи, когато той пристигне.

3 август. Времето минава, а нямам новини и от Джонатан, и от мистър Хоукинс. Надявам се, че не се е разболял. Така или иначе трябваше да ми пише. Гледам писмото му, но нещо не ми харесва. Почеркът е негов и все пак като че ли не е написано от него. Люси не е ставала много насън през последната седмица, ала в нея забелязвам нещо странно и непонятно: дори и насън като че ме наблюдава. Опитва се да отвори вратата и като установи, че е заключена, започва да тършува за ключа из цялата стая.