Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

Гостите, които идваха в господарската къща, и приготовленията за официални обеди и вечери, развижваха цялата енергия на леля Клоу. Нищо не я радваше толкова много, колкото вида на куп куфари, стоварени на верандата, защото те предвещаваха нови усилия и нова слава.

Ето точно сега леля Клоу надзърта в тенджерата. Да я оставим на нейното приятно занимание, докато довършим описанието на цялата колиба.

В единия ъгъл на стаята имаше креват, грижливо подреден със снежнобяла покривка, а край него беше постлан голям хубав килим, който по безспорен начин доказваше, че леля Клоу не е на последните стъпала на живота. И леглото, и килимът, и целият ъгъл показваха, че на тях се гледа с особена почит и те — доколкото е възможно — бяха опазени от нашествията и пакостите на младите палавници. Всъщност този ъгъл беше гостната на колибата. В другия ъгъл имаше креват с много по-скромна външност — очевидно предназначен за спане. Стената над огнището беше украсена с няколко многоцветни литографии със сюжети от светото писание и с портрета на генерал Вашингтон, нарисуван и оцветен по такъв начин, че този герой много би се учудил, ако някога му се случеше да се види в този вид.

На груба скамейка в ъгъла две къдрокоси момчета с блестящи тъмни очи и пълни лъскави бузки наблюдаваха първите стъпки на едно малко момиченце, което, както бива обикновено, се изправяше за малко на крачетата си, опитваше се за момент да запази равновесие и след това се търкулваше на пода. Всяко негово падане се посрещаше с възторжени викове като нещо наистина забележително.

Пред огнището имаше маса с разкривени, ревматични крака, постлана с покривка, върху която се мъдреха цветни чаши, чинийки и други принадлежности; това показваше, че наближава време за вечеря. Пред тази маса беше седнал чичо Том — най-добрият работник на мистър Шелби. Тъй като той ще бъде героят на тази книга, трябва да го обрисуваме най-подробно. Чичо Том беше човек със здраво телосложение — едър и широкоплещест. Облото му черно и лъскаво лице бе озарено от умни, честни очи, в които се четеше доброта и благодушие. От цялата му външност лъхаше достойнство, което внушаваше уважение въпреки неговата скромност, доверчивост и простота.

В този момент той беше съсредоточил цялото си внимание върху плочата, на която бавно и внимателно се опитваше да пише букви. Наблюдаваше го младият господар, мистър Джордж, будно и жизнерадостно тринадесетгодишно момче, което явно съзнаваше важността на положението си като учител.

— Не така, чичо Том, не така — бързо каза той, като видя, че чичо Том старателно пише опашката на буквата „д“ наопаки.

— Така се получава буквата „б“.

— Боже мой, нима това съм написал? — каза чичо Том, като гледаше с почит и възхищение как младият учител, за да му покаже, с един замах написа безброй много пъти буквите „д“ и „б“. След това той наново взе калема с големите си груби пръсти и търпеливо продължи да пише.

— Колко им е лесно на белите! За всичко ги бива — каза леля Клоу, като спря за момент да маже тигана с набучено на вилицата парче сланина. Тя с гордост гледаше младия господар. — Как пише и как чете! А вечер идва при нас да ни учи. Да се не начудиш!

— Умирам от глад, лельо Клоу. Още ли не е готова тортата? — попита Джордж.

— Почти е готова, мистър Джордж — каза леля Клоу, като отвори фурната и надникна в нея. — Зачервява се чудесно. Хубава кафява коричка. За това ме бива… Оня ден госпожата поръчала на Сали да направи торта, за да се научела. „О, моля ви се, госпожо — казвам, — как може! Наистина не мога да гледам как се хабят хубавите продукти! Тортата се вдигнала само от едната страна. Няма никакъв вид! Прилича на обувката ми! Бива ли така?“.

Като изрази по този начин презрението си към неопитността на Сали, леля Клоу сръчно отвори вратата на фурната и показа тържествено хубаво опечената торта, с която никой голям градски сладкар не би се посрамил. Тортата явно беше най-интересното във вечерята. Сега леля Клоу сериозно се залови да приготви останалото.

— Хей, Моз, Пит! Махайте се оттам, чернокожи такива. Поли, душичке, ела насам. Сега мама ще даде на бебето да хапне. Мистър Джордж, раздигнете книгите си и седнете до моя старик. Нося ви наденичките и ей сега ще ви напълня чиниите с пирожки…

— Викаха ме да вечерям у дома — каза Джордж, — но аз не съм вчерашен, та да не знам къде да ида, нали, лельо Клоу?

— Разбира се, разбира се, моето момче — каза леля Клоу, като му напълни чинията с топли пирожки. — Вие знаете, че леля ви Клоу ще запази най-хубавото за вас. Знаете си работата. Хайде почвайте. — При тези думи леля Клоу побутна закачливо Джордж с лакът и бързо се върна пак към огнището.