Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— А сега тортата! — каза Джордж, когато дейността на тигана бе поутихнала, и размаха големия нож над това съвършено произведение на кулинарното изкуство.

— Боже опази, мистър Джордж! — ужасена извика леля Клоу, като го хвана за ръката. — Реже ли се торта с такъв голям нож! Да я смачкате, да спадне веднага, както хубаво е бухнала! Ще ви дам едно тънко остро ножче, което пазя само за това. Ето, виждате ли? Парчетата се отделят леки като перце. А сега яжте. Такова нещо не сте яли никъде другаде.

— А Том Линкън разправя — заговори Джордж с пълна уста, — че тяхната Джина е по-добра готвачка от тебе.

— Какво ли пък са тези Линкъновци… — презрително каза леля Клоу. — Искам да кажа, като ги сравня с нашите. Те са, си почтени обикновени хора, но нямат и понятие какво значи изтънченост. Сравнете мистър Линкън с мистър Шелби… Боже господи! А мисис Линкън? Може ли тя така изящно да влиза в стаята и така прекрасно да се движи като моята господарка — като че ли не докосва земята? Не, не. Не ми говорете за тези Линкънови!…

— И леля Клоу поклати глава, твърдо убедена, че и тя познава хората.

— Да, но ти сама си казвала, че Джина е доста добра готвачка — възрази Джордж.

— Това е вярно — отвърна леля Клоу. — Мога и сега да го повторя. Прости, обикновени неща Джина умее да готви: царевични питки да изпече, хляб да омеси. Палачинките й не са кой знае колко хубави, но се ядват. Но като се дойде до по-сложните неща, боже мой, какво може тя? Че точи, точи, но какви кори? Може ли да омеси такова тесто, че да се топи в устата и да бъде леко като пух? На сватбата на мис Мери отидох у тях и Джина ми показа сватбените торти. Ние сме добри приятелки с Джина, нали знаете, и аз нищо не й казах. Но наистина, мистър Джордж, нямаше да мигна цяла седмица, ако аз бях направила такива торти. Та това въобще не бяха торти!

— Сигурно Джина ги е смятала за хубави — каза Джордж.

— Разбира се. Горката! Затова ми ги и показваше, за да се похвали. Тя просто не знае какво е хубава торта. Боже мой, та; такива са й господарите! Какво може човек да очаква от нея? Нима тя е виновна? Ах, мистър Джордж, вие не знаете предимството на вашето семейство и на вашето възпитание.

Леля Клоу въздъхна и развълнувана завъртя очи.

— Бъди сигурна, лельо Клоу, че зная предимството на семейството си по отношение на тортите и пудингите. Попитай Том Линкън как само му се надувам всеки път, когато го срещна.

Леля Клоу се отпусна на стола и се заля от смях на шегата на младия господар. Тя се смееше толкова много, че сълзи потекоха по черните й лъскави бузи. От време на време тя потупваше закачливо момчето и весело го смушкваше. Казваше, че не може повече, че той ще я умори, че чисто и просто ще пукне от смях и продължаваше да се смее все повече и по-високо, докато Джордж действително започна да мисли, че неговото остроумие става опасно и че занапред ще трябва да внимава, когато реши да се шегува.

— Така значи му казахте на Том! Какво ли не им хрумва на тези млади хора! И вие се надувахте пред Том? Мистър Джордж, можете да накарате човек да умре от смях.

— Да — рече Джордж, — казах му: „Том, ти трябва да опиташ тортите на леля Клоу. Да видиш какво се казва торта.“

— Наистина жалко, че Том не ги е опитвал — каза леля Клоу, чието добро сърце се трогна при мисълта за нещастната участ на Том Линкън. — Трябва някога да го поканите на обяд, мистър Джордж — добави тя. — Ще бъде много мило от ваша страна.

— Да, смятам да го поканя някой ден през идната седмица — каза Джордж. — А ти, лельо Клоу, гледай да го накараш да се ококори. Така ще го нахраним, че да не помисли за ядене цяла седмица.

— Да, да, разбира се — зарадва се леля Клоу. — Не ще се посрамя. Божичко, като си помисля какви обеди сме давали. Помниш ли какъв прекрасен пилешки волован бях приготвила, когато генерал Нокс беше поканен на обяд. Малко остана да се скарам с господарката тогава. Не знам какво става с тези госпожи понякога. Точно когато човек има много важна, отговорна работа и целият е погълнат от нея, ще почнат да ти се бъркат. И господарката, и тя: „Направи това така, направи това иначе“. Накрая не можах да се сдържа: „Госпожо — казах й, — вижте хубавите си бели ръце с дълги пръсти. Пръстените блестят по тях като росата по моите бели лилии. И вижте моите черни лапи. Е, как мислите? Кого господ е създал, за да пече воловани, и го е създал за гостната?…“ Ето какво се осмелих да й кажа, мистър Джордж.

— А какво ти отговори мама?

— Какво ли? Весело пламъче блесна в очите й — нейните големи, хубави очи — и ми каза: „Добре, лельо Клоу, струва ми се, че ти имаш право.“ И се прибра в гостната. Тя трябваше да ме пребие за моята дързост. Но такава съм си. Не мога да работя, когато госпожата е в кухнята.