Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Винаги съм бил въздържан и търпелив, но от ден на ден става все по-лошо и по-лошо. Никой човек от плът и кръв не може да издържа повече. Той не пропуска случай да ме измъчва и ругае. Мислех си: ще си върша работата добре, ще мълча и все ще ми остава свободно време за четене и учене. Но колкото повече работя, толкова повече той ме товари с работа. Казва ми, че макар и да мълча, в мен се е вселил дяволът и той ще го извади на бял свят. Дяволът ще излезе скоро — но съм сигурен, че няма да му хареса.

— Боже мой! Какво да правим? — тъжно промълви Елиза.

— Вчера например — продължи Джордж — товарех камъни в една талига. Синът на господаря, младият мистър Том, се въртеше наоколо и започна да плющи с камшика толкова близо до коня, че животното се изплаши. Казах му много учтиво да престане, но той продължи. Повторно го помолих, а той се обърна и почна мен да удря. Хванах му ръката, той започна да вика, да рита и изтича при баща си; оплакал му се, че съм се бил с него. Бащата дойде разярен и се развика, че ще ми даде да разбера кой ми е господар. Върза ме за едно дърво, накърши пръчки и каза на сина си, че може да ме бие, докато се умори. И той го направи. Ще го накарам да си спомни за това някой ден!

Лицето на младия човек потъмня, в очите му блесна пламък, от който младата жена потрепери.

— Кой направи този човек мой господар? Ето това искам да знам? — каза той.

— А аз — каза Елиза тъжно — винаги съм мислила, че ако съм истинска християнка, трябва да се подчинявам на господаря и господарката си.

— Твоят случай е съвсем друг. Теб са те отгледали като собствено дете: хранили са те, обличали са те, грижили са се за тебе, учили са те и са ти дали добро възпитание. Ето защо могат да имат известни права върху теб. Но аз? Аз съм получавал само ритници, удари и ругатни или в най-добрия случай никой не се е интересувал за мене. Какво им дължа? Стократно съм заплатил, каквото са похарчили за мене. Не, няма повече да търпя, няма — извика Джордж и стисна свирепо юмруци.

Елиза трепереше и мълчеше. Тя никога не беше виждала мъжа си в такова състояние. И нейните схващания се огънаха като тръстика в бурята на тези чувства.

— Помниш ли Карло — продължи Джордж, — бедното малко кученце, което ти ми подари. То бе единствената ми утеха: спеше до мене, следваше ме навсякъде и така ме гледаше с умните си очи, сякаш разбираше моята мъка. Онзи ден, точно когато му давах остатъци от храна, която бях намерил на боклука, мина господарят и се развика, че съм го хранел за негова сметка, на негов гръб и че той не можел да издържа и кучетата на негрите си. Заповяда ми да вържа камък на шията му и да го хвърля във вира.

— Джордж, но ти не направи това, нали?

— Аз ли? Не! Но той сам го направи. Господарят и синът му Том замеряха нещастното давещо се животно с камъни. Бедничкото, то ме гледаше толкова жално, като че се чудеше защо не му помагам. След това ме биха с камшик, загдето аз не съм го удавил. Нищо от това. Господарят ще се увери, че с камшик няма да ме укроти. Ще дойде и моето време, ако продължава така…

— Какво си намислил, Джордж? Не влизай в грях, моля те. Уповавай се на бога и той ще те спаси.

— Аз не съм християнин като тебе, Елиза. Сърцето ми е изпълнено с горчивина и не мога да се осланям на бога; защо позволява такива несправедливости.

— Не бива да губим вяра, Джордж. Госпожата ми каза, че даже в най-тежките си дни трябва да вярваме, че бог прави всичко за наше добро.

— Лесно им е да говорят така тези които се излежават по канапетата и се возят в карети. НО нека да дойдат на мое място, ще заговорят по-другояче. Бих искал да бъда добър, но сърцето ми гори, не мога да се примиря. И ти на мое място не би могла — и ти няма да се примириш, като чуеш всичко. Ти още не знаеш всичко.

— Боже мой, какво има още?

— Ето какво. Напоследък господарят често ми повтаряше, че било безумие от негова страна, дето ми е позволил да взема жена от чужд чифлик, че той мразел мистър Шелби и цялото му семейство, защото били горди й се държали надменно с него. Казва още, че ти си ме направила горделив и затова нямало да ми позволява вече да идвам при тебе — трябвало да си взема жена от неговото имение и там да се установя. Отначало той само се караше и мърмореше, но вчера ми каза, че трябва да се оженя за Мина и да живея с нея в една от неговите колиби, а ако не се съглася, щял да ме продаде на Юг.

— Та нали си женен за мене и нали ни венча пасторът, тъй както венчава белите? — каза с простодушие Елиза.