Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Не знаеш ли, че роб не може да се жени? Няма закон в нашата страна, който да ни закриля. Ако господарят пожелае, може да ни раздели. Ето защо ти казах, че щеше да е по-добре никога да не бях те срещал, никога да не бях се раждал. По-добре щеше да бъде и за двама ни, по-добре щеше да бъде и за нещастното ни дете никога да не бе виждало бял свят. Може би и него го чака такава участ.

— О, но моят господар е толкова добър!

— Да, но кой знае какво ще стане! Господарят може да умре и тогава може да продадат Хари бог знае на кого. Какво от това, че е красив и умен, и даровит? Казвам ти, Елиза, само болка ще ни причинят всички тези негови качества. Именно заради тях не биха ни го оставили.

Тези думи жегнаха Елиза право в сърцето. Пред погледа й се изправи образът на търговеца на роби. Тя побледня и едва поемаше дъх, като че някой беше й нанесъл смъртен удар. Погледна тревожно към верандата, където детето, отегчено от сериозния разговор на родителите си, бе отишло да играе. То победоносно галопираше нагоре-надолу, яхнало бастуна на мистър Шелби. Елиза се поколеба дали да каже на мъжа си за своите опасения, но се спря. „Не, не — размисли тя. — И без това му е много тежко. Няма да му кажа. А освен това не е вярно. Господарката никога не ме е лъгала…“

— Елиза, скъпа моя — каза тъжно мъжът й. — Бъди твърда. Сбогом… Аз заминавам.

— Заминаваш ли, Джордж? Къде?

— В Канада — каза той и се изправи. — Оттам ще те откупя. Това е единствената надежда, която ни остава. Твоят господар е добър и няма да ми откаже да те продаде. Ще купя тебе и детето. Господ ще ми помогне и ще ви откупя.

— Това е ужасно. Ами ако те хванат?

— Няма да ме хванат, Елиза. Жив няма да се дам. Ще умра или ще бъда свободен.

— Нима ще посегнеш на живота си?

— Не ще бъде нужно. Те сами ще се погрижат за това, защото няма да им позволя жив да ме продадат на Юг.

— О, Джордж, пази се заради мене. Не влизай в грях. Не убивай никого: нито себе си. Изкушението е голямо, много голямо, но не се поддавай. Да, ти трябва да избягаш, но бъди предпазлив, благоразумен. Моли се на бога да ти помогне.

— Ето какъв е моят план, Елиза. На господаря му хрумна да ме изпрати да занеса писмо на мистър Симс, който живее на една миля оттук. Пътят ми минава покрай вас и струва ми се, той нарочно ме праща, защото знае, че ще се отбия при теб и ще ти разкажа всичко. С това той иска да ядоса „племето Шелби“, както той се изразява. Аз ще се върна в къщи напълно примирен — разбираш, нали? — като че ли всичко вече е свършено. Но аз съм подготвил бягството си. Намерил съм и хората, които ще ми помогнат. След около седмица ще бъда между изчезналите… А сега, сбогом — каза Джордж, като стисна ръцете на Елиза и впи поглед в очите й.

Двамата стояха безмълвни. След това — последни думи, ридания, горчиви сълзи. Така се прощават хора, за които почти няма надежда, че ще се видят отново. Двамата съпрузи се разделиха.

Колибата на чичо Том беше малка дървена постройка, близо до „къщата“, както негрите наричаха господарския дом. Пред колибата имаше спретната градинка, където лете грижливи ръце отглеждаха ягоди, малини и разни други плодове и зеленчуци. Цялата предна част беше покрита с големи яркочервени бегонии и пълзящи рози, които така се преплитаха помежду си, че почти напълно закриваха грубите греди. Прекрасни петунии, ружи и невен се садяха всяко лято в градината и тяхната прелест изпълваше с голяма радост и гордост леля Клоу.

А сега да влезем в колибата. В господарския дом вечерята бе вече свършила и леля Клоу, която в качеството си на главна готвачка бе ръководила приготвянето на вечерята, предостави на помощничките си в кухнята да раздигат трапезата и да измият съдовете. Тя се прибра в уютния си дом, за да приготви вечеря на своя „старец“. Можете следователно да бъдете сигурни, че виждате самата нея край огнището да наблюдава напрегнато това, което се пържи в тигана. От време на време тя с видима загриженост повдига капака на тенджерата, от която излиза пара и загатва безсъмнено за нещо вкусно. Лицето на леля Клоу е обло и черно и така лъщи, като че е намазано с белтък — също както чайните бисквити, които тя често прави. Под пъстрото и колосано боне пълното й лице сияе от задоволство. Но трябва да признаем, че това задоволство се примесва с известно самодоволство, което подобава на жена, всеобщо призната за най-добра готвачка в целия този край.

Тя наистина бе готвачка по призвание. Това й беше в кръвта. Всяко пиле, всяка пуйка или патица в задния двор трепваха, щом като я видеха да се приближава, защото предчувствуваха близкия си край. А леля Клоу наистина беше погълната до такава степен от мисли върху всевъзможните начини на пържене, печене и варене, че не можеше да не навява ужас на всяка жива птица, склонна да размишлява. Нейните произведения от царевично брашно — всякакви видове баници, пирожки, бюречета и безброй още други — бяха неразрешима загадка за по-неопитните й колеги. Тя тресеше от смях пълните си бедра, когато със заслужена гордост разказваше за безплодните опити на другите готвачки да достигнат до висотата на нейното изкуство.