Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Тогава ти приготви чудесен обяд. Помня, че всички останаха много доволни — каза Джордж.

— Нали? А мислите ли, че не стоях зад вратата на столовата, и мислите ли, че не видях как генералът на три пъти подаде чинията си да му сипят още от малиновия сладкиш. Той каза: „Имате необикновен готвач, мисис Шелби“. Божичко, щях да се пръсна. Честна дума!… А генералът разбира от хубава кухня — с гордост каза леля Клоу — Прекрасен човек е този генерал! Неговото семейство е едно от най-първите в Стара Вирджиния 3 3 Щат в Северна Америка. . Виждате ли, мистър Джордж, в готвенето има тънкости, които не всеки разбира. Но генералът ги разбира не по-зле от мене. Това пролича от думите му. Да, той разбира тези неща.

Джордж беше вече толкова сит, че никое момче в това състояние не би могло да сложи хапка повече в устата си. Едва сега той можа да забележи двете къдрави глави и святкащи очи, които жадно наблюдаваха от отсрещния ъгъл всичко, което ставаше на масата.

— Хей, Моз, Пит, на! — извика Джордж, като отчупи и им подаде порядъчно големи парчета от тортата. — И вие искате, нали? Хайде, лельо Клоу, изпържи и на тях пирожки.

Джордж и чичо Том се настаниха в уютния ъгъл край огнището, а леля Клоу, след като изпържи още цял куп пирожки, взе бебето на колене и започна да пълни ту неговата, ту своята уста. Тя даде полагаемото, се на Моз и Пит, които, изглежда, предпочитаха да ядат под масата, където се боричкаха и от време на време подръпваха бебето за крачетата.

— Махайте се оттука — викаше майка им и ги подритваше, когато борбата под масата ставаше много буйна. — Не можете ли да се държите прилично. Бели хора са ни дошли на гости. Спрете, ви казвам! Мирувайте, че ще ви дам да се разберете, щом мистър Джордж си отиде.

Трудно бе да се каже какво означава тази страшна закана. Но очевидно ужасната й неопределеност не направи никакво впечатление на малките немирници.

— Ех, как непрестанно им се лудува! — каза чичо Том. — Не могат да се държат прилично.

При тези думи момчетата се измъкнаха изпод масата и с изпоцапани от петмез лица и ръце се нахвърлиха да целуват сестричето си.

— Махайте се оттук ви казвам — извика майката и избута с ръка къдравите им глави. — Ако продължавате. Ще залепнете така, че няма да може да се отлепите. Вървете на кладенеца да се измиете.

Тя придружи думите си с по една твърде звучна плесница. Но това предизвика нов изблик на смях и момчетата се втурнаха с радостни писъци към двора.

— Виждали ли сте някога такива немирници? — самодоволно попита леля Клоу. Тя измъкна една вехта кърпа за лице, която пазеше за такива случаи, накваси я с вода от пукнатия чайник и започна да изтрива петмеза от лицето и ръцете на бебето.

Като го изми така, че то цялото светна, тя го сложи на коленете на чичо Том и се зае да разтребва масата. Детето взе веднага да дърпа чичо Том за носа; да го дращи по лицето, а най-голямото му удоволствие беШе да мушка пълните си ръчички в къдравите му коси.

— Каква палавница! — каза чичо Том, като повдигна детето, за да може да го види по-добре. След това се изправи, сложи детето на широкото си рамо и почна да играе и подскача с него из стаята. Джордж замахваше с кърпичката си по нея, а Моз и Пит, които се бяха вече върнали, тичаха след тях и ревяха като мечки, докато леля Клоу заяви, че от тази олелия „ще остане без глава“. Но тъй като според собствените й думи тази „операция“ я заплашваше ежедневно, никой не обърна внимание на оплакването й и веселбата продължи, докато всички се наскачаха и навикаха до насита.

— Е, най-после дойдохте на себе си — каза леля Клоу, като приготвяше за спане грубото сгъваемо легло. — Моз, Пит! Хайде, лягайте си…

Докато в колибата на работника се веселяха, в господарската къща се разиграваше съвсем друга сцена.

Търговецът на роби и мистър Шелби седяха в познатата ни столова пред маса, отрупана с книжа, пера и мастилница.

Мистър Шелби броеше пачки банкноти и една след друга ги предаваше на търговеца, който също ги преброяваше.

— Всичко е наред — каза търговецът. — Остава само да подпишете.

Мистър Шелби взе бързо актовете за продажба, подписа ги и ги бутна към търговеца заедно с парите. Личеше, че той иска по-скоро да се приключи тази неприятна работа. Хейли извади от изтърканата си чанта някакъв пергаментов документ, хвърли поглед върху него и го подаде на мистър Шелби, който го взе, като едва прикриваше нетърпението си.

— Е, свършихме вече — каза търговецът и стана.