Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Та толкова ли е жесток?

— Не, не бих го нарекъл жесток. Но той е безчувствен човек: интересуват го само сделките и печалбите — студен, безмилостен, неумолим като самата смърт. За пари би продал родната си майка… При това без да й желае злото.

— И този мерзавец е собственик на добрия ни Том и на детето на Елиза!

— Да, мила моя, и аз не мога да се помиря с тази мисъл, и на мен ми е мъчно. Хейли бърза и иска още утре да ги вземе. Ще поръчам рано да ми оседлаят коня и ще се махна оттук. Срам ме е да погледна Том в очите. И ти също замини нанякъде и вземи със себе си Елиза. Нека всичко се свърши в нейно отсъствие.

— Не, не — извика мисис Шелби. — В никой случай няма да стана съучастница, няма да помогна в извършването на тази жестокост. Ще отида да видя бедния Том. Дано бог му помогне в нещастието. Нека поне видят, че тяхната господарка им съчувствува и скърби заедно с тях. А за Елиза не смея дори да помисля! Господи, прости ни. С какво сме заслужили тази голяма беда!…

Мистър и мисис Шелби съвсем не подозираха, че някой друг слуша техния разговор.

От коридора се влизаше в малка стаичка, която бе свързана със спалнята на господарите. Когато мисис Шелби изпрати Елиза да си легне, в трескавия и разгорещен мозък на квартеронката проблесна мисълта за тази стаичка. Тя се скри там, прилепи ухо до вратата и не изпусна нито дума от разговора.

Когато гласовете на господарите замлъкнаха, Елиза се изправи и крадешком напусна стаичката. Бледа, разтреперана, със суров израз на лицето и със стиснати устни, тя съвсем не приличаше на предишната нежна и плаха жена. Тя мина предпазливо по коридора, спря се за миг пред вратата на мисис Шелби и тихо се вмъкна в стаята си.

Нейната тиха и уютна стая се намираше на същия етаж, в който беше спалнята на нейната господарка. Тук пред слънчевия прозорец тя често седеше с ръкоделието си и пееше. На малката етажерка бяха наредени книгите й и разни малки украшения — подаръци за коледни празници, а в гардероба и скрина бяха скътани скромните й дрехи. С една дума, това бе нейният дом, в който тя би живяла щастливо… А там на леглото спеше нейното дете. Дългите му къдрици падаха небрежно около невинното му лице, розовите му устни бяха полуотворени, малките му пълни ръчички бяха извадени над покривката и усмивка като слънчев лъч озаряваше цялото му личице.

— Бедното ми дете, бедната ми рожба — прошепна Елиза. — Тебе са те продали!… Но майка ти ще те спаси…

Нито една сълза не падна върху възглавницата. В такива тежки минути сърцето не дава на сълзите да бликнат. От него капе само кръв, много кръв, но то мълчи… Елиза взе къс хартия и молив и набързо написа:

„О, госпожо, мила госпожо, не ме укорявайте, не мислете, че съм неблагодарна. Чух всичко, което си казахте с господаря тази вечер. Ще се опитам да спася детето си. Вие няма да ме осъдите! Господ да ви благослови и възнагради за всичките ви добрини!“

Тя бързо сгъна писмото и го надписа. След това отиде до скрина, сви малък вързоп с дрешки на сина си и здраво го притегна с кърпата си около кръста. И толкова силна е майчината любов, че дори в този страшен час Елиза не забрави да сложи във вързопа някои от любимите играчки на детето. Но тя остави пъстрия папагал, за да има с какво да го залиса, когато се събуди. Не беше лесно да се събуди малкият сънливко, но най-после тя успя. Той отвори очи, седна на кревата и се заигра с папагала, докато майка му си слагаше шапката и шала.

— Мамо, къде отиваш? — запита той, когато Елиза се приближи до креватчето му с малкото палтенце и шапчица в ръце.

Тя се наведе над него и детето веднага разбра по разтревожения й поглед, че става нещо необикновено.

— Шт! Хари! — прошепна Елиза. — Не бива да говориш високо, че ще ни чуят. Един лош човек искаше да вземе малкия Хари и да го отнесе в тъмното. Но мама няма да даде своето момче. Тя сега ще му сложи палтото и шапката и ще избяга с него надалече. Така че лошият човек няма да го вземе.

Докато приказваше, Елиза облече детето, взе го на ръце, каза му отново да мълчи, отвори вратата към верандата и безшумно се промъкна навън. Беше студена, ясна звездна нощ и майката обви детето в шала; онемяло от смътен страх, то се притискаше здраво о нея.

Старият Бруно, грамаден нюфаундленски пес, който спеше на края на верандата, се изправи, като чу стъпките, и глухо заръмжа. Тя тихо го извика по име и кучето, неин любимец от детските й години, веднага замаха с опашка и се приготви да я последва, въпреки че с простия си кучешки мозък не можеше да си обясни какво означава тази странна нощна разходка. Навярно го измъчваха някакви неясни съмнения, че постъпката е безразсъдна й нередна, защото той често се спираше, хвърляше въпросителен поглед ту към Елиза, ту към къщата, като че ли размишляваше, и пак тръгваше след нея. Подир няколко минути те стигнаха колибата на чичо Том и Елиза тихичко почука на прозореца.