Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Боже господи! Кой е там? — извика леля Клоу, като скочи и бързо повдигна пердето. — Господ да ме убие, ако това не е Елиза. Облечи се, Том. Бързо. Ето го и Бруно се е дотътрил след нея. Какво ли става? Ей сега ще отворя.

Вратата широко се отвори и пламъкът на лоената свещ, която чичо Том побърза да запали, освети изпитото лице и тъмните блуждаещи очи на бягащата жена.

— Боже мой, Елиза, страшно е да те гледа човек. Болна ли си? Какво има?

— Чичо Том, лельо Клоу, ще бягам, за да спася Хари. Господарят го продаде.

— Продаде го! — извикаха те в един глас и ужасени вдигнаха ръце.

— Да, продаде го — повтори твърдо Елиза. — Скрих се в стаичката до спалнята на господарката и чух как господарят и каза, че е продал моя Хари… и тебе също, чичо Том. И двама ви е продал на един търговец на роби. Утре рано господарят ще отиде на езда, а през това време търговецът на роби ще дойде да ви вземе.

Том слушаше Елиза с вдигнати към небето ръце, с широко, отворени очи — като че сънуваше. Бавно и постепенно, като разбра смисъла на Елизините думи, той се строполи на стария си стол и отпусна глава между ръцете си.

— Боже милостиви, съжали се над нас! — каза леля Клоу. — О, не може да бъде. Не е вярно! Какво е направил, та господарят да го продаде?

— Той нищо не е направил. Работата е друга. Господарят не иска да го продава. А господарката… тя винаги е толкова добра. Чух я как се застъпваше и молеше за нас. Но господарят каза, че няма смисъл. Той дължал на този човек много пари и му бил в ръцете и ако не му се издължал до стотинка, трябвало да продаде цялото имение с всичките хора и да се изсели оттук. Да, чух го да казва, че нямало друг изход… Принуден бил от този човек или да продаде Том и Хари, или всичко… И на господаря му е мъчно… но господарката!… Да бяхте я чули… Зле постъпвам, че я напускам, но не мога другояче.

— Том — каза леля Клоу, — защо не избягаш и ти? Или ще чакаш да те завлекат надолу по реката, на Юг, там, където морят негрите с непосилен труд и глад?

— Хиляди пъти предпочитам да: умра, отколкото да отида там.

— Имаш време. Бягай с Елиза. Ти имаш паспорт, можеш да се движиш навсякъде и във всяко време. Хайде ставай, сега ще ти приготвя нещата. — Том бавно повдигна глава. Тъжно, но спокойно погледна наоколо и каза:

— Не, не! Никъде няма да вървя. Нека Елиза избяга. Това е ц нейното право: тя е майка. Не мога да я осъдя. Но нали ти чу какво каза тя? Щом трябва или аз, или всички да бъдем продадени и всичко да се опропасти, тогава нека ме продадат. Аз ще го понеса… — и дълбока въздишка като ридание разтърси широките му силни гърди. — Господарят винаги е могъл й сега може да разчита на мене. Никога не съм го мамил, нито съм използувал без разрешение паспорта, няма да го направя и сега. По-добре само мене да продадат, отколкото да се разори и продаде цялото имение. Господарят не е виновен, Клоу. Той ще се погрижи за тебе и за горкичките…

Том погледна към кревата, където спяха трите къдрокоси главички, но не можа да издържи повече. Той се наведе напред и закри лице с големите си ръце. Силни хрипливи ридания го разтърсиха и едри горчиви сълзи се стичаха по пръстите му, падаха на пода.

— Една молба имам — каза Елиза, изправена на прага. — Видях мъжа си днес следобед, но тогава още нищо не знаех. Довели са го до непоносимо състояние. Каза ми, че е решил да избяга. Ако можете, съобщете му, че съм заминала и защо съм заминала. Кажете му, че ще се опитам да се добера до Канада. И кажете му, че го обичам и че ако никога вече не се видим… — Тя се обърна и за миг остана гърбом към тях, а след това добави със задавен глас: — Повикайте Бруно. Не го пускайте. Той не бива да идва с мене.

Последни прощални думи и сълзи, последни напътствия… И като грабна и притисна учуденото и изплашено дете, Елиза излезе от колибата и безшумно потъна в тъмнината.

Мистър и мисис Шелби си легнаха късно, но възбудени от дългия си разговор, не заспаха веднага, затова на следната утрин станаха по-късно от обикновено.

— Чудно, защо Елиза още не идва — каза мисис Шелби, след като напразно бе звънила вече няколко пъти.

Мистър Шелби стоеше пред огледалото и си остреше бръснача. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе млад чернокож слуга с вода за бръснене.

— Анди — обърна се към него мисис Шелби, — отскочи до Елиза и й кажи, че звъня вече три пъти… — „Горкичката!“ — помисли си тя и въздъхна.

Анди скоро се върна с широко отворени от учудване очи.