Хариет Стоу - Чичо Томовата колиба

— Така — каза Сам и се усмихна самодоволно. — Наредих го. В този момент на верандата се показа мисис Шелби. Тя му махна с ръка й той се приближи.

— Къде се разтакаваш, Сам? Изпратих Анди да ти каже да побързаш. Но внимавай за конете. Сам, пази ги. Джери накуцваше миналата седмица; не карай много бързо.

Последните думи мисис Шелбй произнесе по-тихо, но наблегна на тях.

— Разчитайте за това на мене, госпожо — каза Сам, като многозначително си завъртя очите. — Да, госпожо, ще пазя конете.

— Анди — каза Сам, като се върна под бука. — Не се чуди, ако конят на този господин се разлудува, когато той го възседне. Ти знаеш, Анди, конете понякога ги прихваща. — И той многозначително го смушка.

— А-хаа — отвърна Анди и даде да се разбере, че веднага е схванал за какво става дума.

— Ясно ти е, нали? — каза Сам. — Господарката иска да спечели време. Това всеки глупак може да разбере. И аз ще й помогна… Виж сега, ако конете се изскубнат от поводите и се разиграят и хванат гората, чуждият господар няма да може скоро да тръгне.

Анди се засмя.

— Виждаш ли, Анди — продължи Сам, — ако жребецът на мистър Хейли започне да беснее, ние ще зарежем нашите коне, за да му помогнем, нали? О-хо, и как ще му помогнем!

Сам и Анди отметнаха глави и избухнаха в неудържим смях, като махаха ръце и тропаха с крака от възторг.

На верандата се появи Хейли, поомекнал след няколко чаши много хубаво кафе. Той се усмихваше и говореше с явно подобрено настроение. Сам и Анди грабнаха палмовите листа, които им служеха за шапки, и се втурнаха към конете да помогнат на чуждия господар. Краищата на палмовото листо върху главата на Сам стърчаха свободно на всички страни и му придаваха войнствен вид като на някой главатар на племе от островите Фиджи. „Шапката“ на Анди беше без „периферия“, собственикът й с ловко движение я нахлупи на темето си и самодоволно поглеждаше наоколо, сякаш искаше да каже: „Е какво, нямам ли шапка?“

— Хайде, момчета — обърна се към тях Хейли. — По-живо, нямаме време за губене.

— Няма да изгубим нито минутка — каза Сам, като подаде на Хейли с едната си ръка юздата, а с другата му държеше стремето. В това време Анди отвързваше другите два коня. В момента, в който Хейли се докосна до седлото, буйното животно подскочи съвсем неочаквано за господаря му и го отхвърли на няколко крачки върху меката суха трева. С див вик Сам се спусна да хване юздата на коня, но острите краища на горепоменатата палмова шапка за беля издраскаха очите на жребеца и съвсем не му подействуваха успокоително. Със страшна сила жребецът събори Сам и изпръхтя презрително няколко пъти, после се изправи на задните си крака и препусна в галоп към долния край на поляната, последван от Бил и Джери, които Анди не забрави съгласно уговореното да пусне на свобода, като ги прогони още по-надалече със страшните си викове.

Настъпи невъобразима суматоха. Сам и Анди тичаха и викаха, кучетата лаеха, Майк, Моз, Менди, Фани и всички други по-малки обитатели на имението тичаха, пляскаха с ръце, викаха и пищяха с неуморимо усърдие.

Белият кон на Хейли, бързоног й буен, изглежда, с голямо удоволствие вземаше участие в тази игра. На негово разположение беше поляната, дълга около половин миля и обкръжена от всички страни с гора. Той се забавляваше, като оставяше преследвачите да дойдат съвсем близко до него и тогава изпръхтяваше и политаше като стрела към гората. Сам съвсем нямаше намерение да хване коня по-рано, отколкото беше необходимо, и усилията, които проявяваше за тази цел, бяха героични. Палмовите листа на главата му се развяваха навсякъде, където имаше най-малка вероятност да бъде хванат конят; той се впускаше с всички сили и крещеше: „Ето го! Дръж го! Дръж го!“ и с това доста засилваше общата суматоха.

Хейли тичаше нагоре-надолу, викаше, ругаеше и тропаше с крак. Мистър Шелби напразно се опитваше да дава нареждания от балкона, а мисис Шелби от прозореца на своята стая ту се смееше, ту се чудеше, като явно се досещаше коя бе истинската причина за бъркотията.

Най-после към обяд се появи Сам, тържествено възседнал Джери, като водеше коня на Хейли за юздата. Жребецът беше облян в пот, но искрящите му очи и разширени ноздри показваха, че желанието му да бъде свободен не беше още изчезнало.

— Хванах го — извика Сам победоносно. — Ако не бях аз, още щяха да го гонят. Но аз го хванах.

— Ти ли? — изръмжа Хейли ядосано. — Ако не беше ти, нищо нямаше да се случи.

— Божичко, какво говорите, господарю — възрази Сам много обиден. — Цял съм вирвода от тичане и гонене.